— Ухапи ме, мили! — пошепна тя на корема му и май се канеше сама да го захапе.
Той подхвана брадичката й, издърпа лицето й към себе си.
— Ще го направя, ама когато най-малко го очакваш!
И продължително целуна устните й, с отмъстителност и злоба ги смачка, загдето бе го накарала да се чувствува виновен.
24.
Мечтателният дух на Захариас, обуздаван от строгите астропилотски закони, все пак му помогна по-лесно да възприеме срещата си със загадъчното енергетично кълбо. Обаче командирската трезвост го задължи да я заключи в себе си, да не тревожи излишно екипажа, докато друг не разсееше окончателно съмненията му.
Те се появиха във вид на самоирония, когато кълбото повторно опита да го изплаши, като прие неговия образ. Той лежеше на дивана с отпуснати мускули и разхлабени чувства. Рече си. „Така трябва да бъде, като във филмите!“, а на главата си, увиснала над долния край на дивана, каза на глас:
— Нашето небесно изкуство ли ви доведе, а? Знаех си аз! Но защо си сам? Не е хубаво човек да е сам в космоса!
Бе отпратил Урания да се поразсее в оранжерията, да не вгорчава почивката му с трагично черната си маска, зад която не можеше да проникне.
— Другите изчерпаха енергията си, когато спираха кораба ви.
Изненадващ, отговорът сигурно бе изврял от собствените му терзания около чудотворното избавление на кораба, защото влетя в главата му и със собствения му глас. Въпреки това го разбуди за схватката, все едно дали със себе си или с нещо друго.
— Какво означава „изчерпаха енергията си“? Загинаха ли?
— Ние не загиваме, само се вливаме в общия поток на онова, което наричате материя и енергия. Но паметта ни остава в паметта на другите. Не съм сам. Аз съм и другите.
Подобно тълкуване на самотата не бе срещал в книгите и филмите. Запита се: „Някой от нас би ли могъл да каже «Аз съм и другите»“, а устните му тъжничко премляснаха, сякаш опитваха вкуса на самотата:
— Има едно място около звездата Алтаир. Улавяме особени излъчвания. Оттам ли идете, или е друга цивилизация?
— Не сте ли доволни, че срещате нас?
Той би го казал поне с лека ирония, а гласът в него го изрече с машинно равнодушие. Усети и с гърба си неприличието на своето лежане, побоя се обаче да помръдне, за да не прогони видението, ако беше видение, или да го подплаши, ако действително не е. Само иронията си позволи, която онзи не си позволи:
— Не знам какво ще стане сега с нашето самочувствие. Винаги ни се е искало да ви има, а тайно сме били доволни, че сме единствени, защото то е крепяло нашето упование в мисията ни. Да си един от многото за нас никак не е утешително.
Възразиха му пак с неговия по тембър, но безчувствен глас:
— Разумът никога не е един от многото. Той е сам срещу истините и те са само негови. Но той винаги стои по-високо от истините, до които стига. Затова не искайте нашите!
— Всеки самичък да си се забавлява и да не пречи на другите, така ли? — окуражи се астропилотът с възкиселичка усмивка. — Тогава и тази ни среща е безсмислена.
— Разумен извод. Дойдохме само да ви помолим вие да не ни пречите с машините си.
Нещо у него още предпочиташе това да е само видение, което и като него да мисли, а ето че отговорът бързаше да прекрати разговора.
— Да, вие сте си решили проблема със самотата. Но не е ли тежко хем да си сам, хем да носиш паметта на всички други?
— То е част от радостта на узнаването — не се поддадоха на провокацията му.
— Доста е кратка тая радост!
— Узнаването е безкрайно.
— Ама ти разсъждаваш съвсем като земен мъдрец! — възкликна астропилотът и сам не бе уверен подиграва ли тази неутешителна утеха, или се примирява с нея.
— Много от законите на разума са общи, а главният — узнаване чрез сливане — е всеобщ.
— Виж, това звучи окуражаващо! Кажи ми, брате по разум! Животът на нашата планета е преминал през няколко етапа, накрая човекът е създал своя сфера на разума, неосферата, както я наричаме. Накъде върви нашето развитие, към сливането ли?
Енергетичната топка над дивана му, в която като водно същество в кехлибарена топка бе консервирано неговото лишено от страсти и мисли лице, отказа да бъде оракул.
— Развитията на формите не са еднакви. И не бива да са еднакви, според онова, което ние знаем за вселената, и онова, което вие научавате за нея.
— Прав си! — съгласи се астропилотът, а краката му рязко се свиха, сами пожелали да прогонят от себе си болезненото вкочанясване.
Кълбото светкавично се превърна в синкавооранжева нишка и изчезна, въпреки че той му извика: