— Само това недей! — извика японецът. — Знаеш ли колко хубаво ще стане!
Тя едва сега осъзна, че той вероятно го е изтълкувал като отмъщение заради сутрешния надпис на нейния домашен видеофон. Реши да потвърди предположението му, защото нямаше право да му съобщава истинското си безпокойство.
— Ще го отменим, ако не престанеш да пишеш разни глупости по екраните! Ти най-добре трябва да знаеш, че видеофонът е свято нещо, особено тук, където от него може да зависи животът ни.
Лъскавото му азиатско лице идолно се вкамени пред плоското нравоучение и той величествено издума подобна баналност:
— Човешките чувства са по-святи, Астра!
Сутринта домашният й видеофон бе използувал секундите между повикването и отговора, за да изпише на екрана си на латински „Пер аспера ад Астра“. Слисана, астропилотката не веднага съобрази, че надписът представляваше перифраза на древноримския девиз „Пер аспера ад астра“ (Чрез мъки към звездите), който украсяваше тренировъчния лагер на космонавтите в Лунния град. Би трябвало да се засмее над забавното ухажване, но и него видя като признак на разложението. А сега ироничният му патос отново я раздразни, тя също умееше да бъде иронична:
— Чрез мъки към Астра, така ли? И много ли са ти силни мъките?
— Ужасни! — извика той с една от позите на древнояпонския театър Но. — Готов съм да вляза и в огъня за теб, но понеже тук е забранено да се пали огън, готов съм да вляза и в кухненската пещ.
— Как така ще влезеш там? — ужаси се астропилотката, видяла инженера да се гърчи в глъбинната жар на микровълновата фурна, която печеше храните им. Ако нещо явно не достигаше на човешкото й съвършенство, то бе чувството за хумор, особено когато лекомислието изригваше насреща й с парещи жълтооранжеви езици.
— За доказателство колко съм ти предан.
— Сигурно има и други начини — продължи да не го разбира тя и подхвърли, вече отминавайки: — Не се сърди, но може наистина да отменим вашето зрелище.
— Астра, къде отиваш? — викна той подире й, помислил си навярно, че се е запътила натам, където ще се взема решението.
— При Кардинала.
— Трябва ли да ревнувам?
Тя сепнато се обърна:
— Ама ти предложение за любов ли ми правиш? — И май за пръв път го усети непристорено уплашен.
— Не, не, исках да кажа… Може и той да се оплаче от мен, не го вземай сериозно!
— Виж, това ми е по-лесно да обещая! — отвърна тя, но собствената й насмешка се загърна в нея в тъжно виолетова мъгла.
3.
Линиите на астропилотската й длан, залепени на фотонното око, отваряха всички специални ключалки на кораба, но Астра не идваше служебно и това я задължаваше да сигнализира. Тежката врата към астробиологическия сектор започна безшумно да влиза в стената, бавно се открехна и насрещният елипсовиден люк. Щом процепът стана достатъчно широк, Астра се вмъкна в него и едва не се блъсна в черната си дубльорка, тръгнала да излиза.
— Какво правиш тук?
— Забрави ли, че когато не съм дежурна, работя тук?
Урания не изглеждаше изненадана, а тя не бе предусетила присъствието й, разсъждавайки дали японецът не дозасилваше бъркотията на кораба с нелепите си закачки. Телепатията й.
— Прощавай, ама продължавам да си мисля, че щом Урания е музата на астрономията, би трябвало да работиш при астрономите.
Неведнъж бе си правила тази шега — астрономията бе нейната и на Георг втора специалност, но сега се сконфузи, защото знаеше, че негърката също улавяше всяко нейно душевно движение. Огледа претъпканата с уреди биофизическа и биохимическа лабораторна зала, за да не срещне черните дула на ирисите й.
— Оттатък е при микроскопите. Влизай, няма да ви преча!
Астра пристъпи към най-близката, отрупана със стъкленици маса, облегна се на ръба й, преглътна сухотата в гърлото си.
— Как си, Ури?
Това беше името, което някога бе чула под масата на баща си. Отраснаха в противоположни краища на планетата, знаеха за съществуването си, повече инстинктивно го знаеха, а ги събраха, вече девойчета, за началното астропилотско обучение. И веднага се залепиха една за друга като близначки, макар Астра да бе година по-стара, а кожата на Урания — кадифенотъмна като мрака между звездите, чиято муза бе. Отдавна бяха се убедили, че възприемат света различно от останалите хора, и първото нещо, което се запитаха, бе как се виждат една друга. Като току-що опечена кифличка — весело примлясна с възпълничките си негърски устни Урания. Като шоколад, от ония с въздушните шупли и бадемовия крем — прихна тогава Астра и ето че бяха произнесли първото си взаимно обяснение. От следващите рядко имаше нужда, защото почти безгрешно, по невидимия проводник на вътрешната си връзка, отгатваха какво става у другата. И сега Урания й отвърна, сякаш да я подсети за това: