— Хей, не се плаши! Къде си?
Защо го извика? Как иначе да протече истинската среща с друга високоразвита и добра цивилизация? Като в романите и филмите ли? Нали, след като си изрекъл окончателно „Прав си!“, следващите свои въпроси трябва да отправяш вече другаде!…
Да стигне по-бързо до примирението му помогна и това, че веднага след срещата зае мястото си в командната зала. Тук той сякаш и с клетките си осъзна астропилотските задължения като част от общите закони за движението на планетата Земя в пространството. Човечеството и неговият разум не биха могли да съществуват, ако не се подчиняваха на техните неумолими орбити. А в това състояние на духа го завари и предложението на Амиран да свика едно малко събиране в каюткомпанията.
Веднага разбра за какво така развълнувано настояваше лекарят, но поиска да го принуди да се разкрие с насмешката си над неговите групови психотерапевтични упражнения:
— От какво си решил този път да ги лекуваш?
Амиран изрече сподавено по директната връзка с медицинския сектор:
— Ще ги срещна с чужд разум.
— Хайде бе! По-висш или по-нисш от твоя?
— Да съм те занимавал някога с нещо несериозно?
— Не си. Затова и попитах как го оценяваш.
Очевидно лекарят бе пуснал и през екрана телепатичните си пипала, защото отпъди от лицето си надигналия се гняв.
— Е, това ще решите вие, командирите. По-умни сте, по̀ знаете!
Двамата се втренчиха един в друг през екраните, сякаш се състезаваха кой по-дълго ще издържи.
— Колко му е, ще го решим! Ако трябва, и с гласуване — опита се да съхрани своята невъзмутимост астропилотът. — Жалко, че няма да присъствувам, в дежурство съм! Но много внимателно ще ви гледам театрото.
И се разсмя, спомнил си казаното на чуждия разум: „Всеки сам да си се забавлява със своите истини.“ Миг след него тържествуващо се засмя и Амиран — все пак бе издържал по-дълго.
25.
Предупреди най-напред Георг в аварийния космолет: Мини на повишена готовност! В каюткомпанията ще има среща с чужда цивилизация…
— Захо, ти май покрай жена си… — намръщи се старши командирът.
— Не съм откачил! Имаш си екрани, гледай, но, моля те, внимавай какво става и наоколо, защото ще бъдем раздвоени!
Реакцията на Георг обаче го подсети и за състоянието на Урания, накара го да отхвърли предложението на Амиран да събере само ръководителите на сектори. Повика я:
— Искаш ли пак да си поговорите с оная топка, дето толкова…
— Не! — викна Урания над лабораторната маса в оранжерията, а после се сконфузи.
Захариас й рече с онази затрогваща предпазливост, с която обикновено се отнасяше към нея:
— Защо, мила! Помисли си какво още имаш да го питаш и бягай в каюткомпанията! Бъди спокойна, няма да бъдеш сама!
Астра дори не попита за целта на събирането. Беше в реда на нещата сега тя да бъде навсякъде, където имаше нужда от дежурен астропилот, а Захариас не можеше да отиде. Франк Делеман изслуша нареждането с подозрителна незаинтересованост, грубо заяви, че в момента бил зает, да вземел другиго от сектора.
Кардинала също не запита за какво ще е събирането, но радостта му го издаде. Очевидно имаше за какво още да разпитва невероятния им гост. Сюй Сяобин прие поканата с конфуцианско спокойствие. Захариас не разбра знае ли нещо, затова и пред него премълча темата на извънредното заседание. Сейчи Омара обаче разчупи азиатската им непроницаемост, сякаш видя в необичайното събиране само ново развлечение. Настоя за обяснения, та да се подготвел, не ги получи и се утеши с възможността да развихри импровизаторските си дарби. Това озадачи астропилота — нали тъкмо той би трябвало пръв да е регистрирал с уредите си присъствието на чуждо тяло на кораба! Изглежда, „плахите стъпки в градината“ все пак се отнасяха само за собствените му чувства към Астра.
Дядо Елиа не го доизслуша: „Нямам повече време за излишни приказки! Експедицията си е ваша, аз съм тука само натрапник!“ По старчески сопнатият му отказ наскърби Захариас, но и той нямаше сега време да го тълкува. Реши да не събира повече хора на едно място, заповяда секторите да минат на автономен режим и включи видеосистемите им на конферентната връзка — всички да гледат какво ще става в каюткомпанията.
За непосветените, останали по местата си, гледката се оказа до комизъм странна. Вдървено насядали в малките надуваеми кресла, шестима от техните колеги изпъваха шии нагоре, устремили погледите си в някаква обща посока, и от време на време задаваха разни чудати въпроси. Въпроси, на които човечеството едва ли скоро щеше да даде еднозначни отговори. А на конферентния екран те звучаха и като налудничави самотерзания на пубертетни самотници, защото нямаха адресат. Нищо друго не се виждаше на екрана освен четиримата мъже и двете жени, седнали в почти молитвени пози. И само над тях висеше някакво белезникаво петно, примигващо от време на време с интензивността на светенето си. Но за непосветените то повече приличаше на дефект в холографското предаване.