В командната зала Захариас също не чуваше отговорите, не виждаше преображенията. Не ги възприемаха и записните устройства, сякаш за потвърждение на това, че всеки разум винаги е бил сам срещу истините и те са си само негови. Никакви доказателства нямаше да събере за пред Земята освен свидетелствуванията на шепа хора, които са могли и да халюцинират в една толкова дълга експедиция.
Урания първа видя да се оформя лицето й в слънчевото кълбо, чу в себе си „Какво друго да направя за теб, Ламзира?“, а въпросът заприлича в мозъка й на обвито в пламъци човече. Разтърси я едно паническо „Не!“ и тя се извъртя към седналия през няколко стола астробиолог.
Сепнати от вика й, всички се обърнаха към нея, защото непосветените с напрегнато любопитство бяха очаквали какво още ще им демонстрират астропилотите с това озадачаващо явление, вмъкнало се при тях във вид на змиевидна светкавица, за да се омотае веднага в пулсиращо светлинно кълбо.
— Стой мирно! — екна в каюткомпанията заповедта на Захариас от репродуктора.
Скочила от стола си, Урания се сгърчи под удара на командата, рече умолително:
— Нека изляза!
— Недей да позориш съсловието!
— Какво пак те изплаши, сестро? — подвикна й Астра. — Не те познавам страхлива.
Телепатичният й радар улавяше нечие могъщо присъствие, но то не извираше сега от хората в каюткомпанията. Идеше откъм светлинната топка като магнитно излъчване, без да е особено опасно. Затова уплашеното „Не“ на колежката й я разтревожи с виолетово-черното си и кървавочервено избухване. Тя изгледа внимателно кълбото, да установи връзката между него и реакцията на Урания, но видя там само собственото си лице, чу собствения си глас:
— Какво добро да направя за теб?
А кроткият магнит, който се таеше в него, изведнъж я залепи за себе си.
— Кой си ти? — викна му тя, изпънала длани в инстинктивния порив да възпре неудържимото привличане.
— Вече знаеш кой съм — бе отговорът, който отново никой освен нея не чу.
Захариас видя на екрана си само отраженията на пулсиращото кълбо в синевата на смаяно разперените й очи. Лицето й внезапно омекна, избистриха се ирисите, а ръцете паднаха в скута й. Устните й отрониха едно засъхнало на тях „Да“.
Астра още не знаеше с какво се съгласява. Онова, което така властно бе я привлякло към себе си, вече бе я и разтворило в топло единение с нещо отдавна познато, непростимо забравено. Не можеше да го назове и се усети виновна, защото то приличаше на жадувано завръщане към нещо, загубено някъде из лабиринтите на живота й.
Лекарското у Амиран бе повече привързано към земната логика, но като видя щастливото озарение на Астра, той не можа да не си помисли за онези, по-усъвършенствуваните, които щяха да дойдат след него и нея, и Урания. Щяха ли те да се домогнат до някаква такава форма на свръхживот, до свръхсъзнание, което, неограничавано от законите на грубата материя, да властвува над Вселената?
— Наивно мислиш, човече, който се наричаш лекар — прекъсна познатият глас мечтателната игра на мозъка му.
Огорчен, грузинецът изгледа собственото си лице, застинало в светлинното кълбо като оцветена отливка.
— Добре, а вие от какво боледувате, от какво страдате? Питам, защото съм лекар.
— Всичко произтича от нашето съпреживяване на Вселената.
— Благодаря! И при нас е така — повторно се разочарова Амиран. — Наричаме го психосоматична основа на патологията.
А всъщност трябваше да е доволен. В лишения от всякакви чувства отговор като че ли прозираше чувствен свят, подобен на земния.
Никой в каюткомпанията не се ослушваше вече за въпросите на другите. И онези, които още не осъзнаваха напълно какво е това насреща им или още не можеха да му повярват, бяха се увлекли в предложената им игра.
— Във вакуума ли живеете? — запита Сюй Сяобин, почака, повтори с любезна настойчивост: — Но къде живеете?
Захариас се надяваше по записаните въпроси да възстанови после отговорите от паметта на участниците. На екрана му кълбото менеше интензитета на светенето си с пулсарна скорост и багровите примигвания вероятно означаваха мигновените контакти с мозъците на хората.
— Как виждате хаоса?
— По-лесно ли ви е да приемете вселената като хаос? — отвърнаха му и май на китайски му го казаха, та Сюй Сяобин се вкорави в креслото си като бронзова статуетка на Буда.