Събратът му по раса Сейчи Омара също бе загубил лъскавото дружелюбие на лицето си, задъхано рисуваше някакви свои видения, подсказани навярно от островната му родина:
— Ако в природата има множество сфери на разума, едва ли е природосъобразно да са островно откъснати една от друга. Трябва да има преливащи се зони, както при гравитацията. Какъв е океанът между тези острови? — и чу нищо неказващия отговор:
— Вие плувате в него.
— Добре! Да допуснем, че разумът тръгва от общ източник, тогава отделните му разновидности ще имат памет една за друга, както е при някои микрочастици.
— Винаги сте имали такава памет, но за да й вярвате, сте превръщали неяснотата й в съчинени видения за паралелни светове.
В инстинктивна надпревара с колегите си Сейчи се мъчеше да откопчи колкото се може повече:
— Струва ми се, че си способен да влизаш с нас във взаимодействия, по-бързи от светлината, а такива скорости ние не познаваме… — Щеше да цитира Парадокса на Айнщайн, Подолски и Розен, който особено занимаваше ума му на специалист по информационните системи, но съобрази, че имената едва ли ще са познати на този галактически дух или демон.
— Вашият разум владее същите скорости на проникване и съпреживяване.
Черните му очи простреляха енергетичното кълбо през амбразурите на месестите клепачи:
— Не сте ли по-висш разум?
— Разумът не се дели на висш и нисш.
— Каква е разликата?
— Открива я всеки разум за себе си.
Сейчи доразтвори амбразурите на очите си, да набере дързост за нова атака, докато астробиологът още не обуздаваше развихрилия се напор на душата му да пита, да пита…
— Защо ми умират животните от вашите демончета? — нарочно наблегна на „вашите“, да подразбере имат ли нещо общо. — Защо не стават по-умни, ако демончетата са части от разум? Защо растения ги приемат във всякакви количества?
— Сами ще го научите.
Отново се сблъскваше с безчувствения отказ да му кажат нещо конкретно и Кардинала веднага отскочи в друга посока, защото ватиканските отци, заплатили престоя му тук, за него щяха да го питат:
— Вашата цивилизация…
Но го прекъснаха безжалостно:
— Цивилизациите са форма на съжителство за частите на разума… Не сме цивилизация, както вие я разбирате.
— Но разумът се ражда там, където преди това живата материя си е създала своя самоподдържаща система! В каква система се раждате?
Само потвърдиха тезата му:
— В различните условия всеки разум се организира по своему.
— А собственото творчество? — избърза Кардинала, отново объркал методичната подредба на въпросите си. — Исках да кажа, основен двигател на целия земен живот е смяната на удоволствия и неудоволствия. Той движи всеки вид живот при нас, от него произтичат и законите на съжителството в определена екологическа територия. Има ли подобен механизъм при вас? Каква е територията ви?
Или не го разбраха, или пак отказваха да му отговорят:
— Вселената е територия за всичко.
— Сигурно затова друг основен принцип на нашето развитие е надеждата. Да узнаем какво има отвъд познатата орбита, да намерим там по-добри условия за живот, нови удоволствия.
Веднага му възразиха с обидно безстрастие:
— Не сте дошли да търсите по-добри условия.
— Доведе ни надеждата за нови истини! — настоя астробиологът на своята привързаност към принципа, макар паметта му да го подсещаше за милиардите земни жители, които удобно си живееха със старите истини и заради примитивната си алчност за нови удоволствия бяха отказали да дадат пари за експедицията им.
— Този тип надежда не ни е чужд, когато е свързан с любовта и превращенията. Не питай повече за нашите принципи, човече!
Прозвуча му като древния стих „Надежда всяка тука оставете…“, но астробиологът пое риска да стане и нахален, защото отговорът подсказваше, че срещата им навярно ще е последна.
— Вярно, надеждата е свързана с любовта, а от тази връзка у нас произтича творчеството. Творите ли нещо, което го няма в природата?
— Творчеството обслужва конкретната форма и от нея зависи.
— Ние наричаме разум само онази сила, която умее да променя нещата около себе си — рече астробиологът и си помисли, че те навярно са като растенията, изцяло се нагаждат към природата, затова може би и растенията приемат техните демончета.
Бяха чули мислите му:
— Какво променя онази висша сила, която наричате Бог? Същото, което на вас се иска да променяте. Не сме като вашите растения.
Астробиологът си представи лицата на ватиканските отци, ако чуеха тези думи, и неволно с тях подхвана спора си, а слънчевата топка, където неговото лице се стопи в багровите пулсации, му служеше за доказателство. Не като тяло, а като съзнание еволюцията на живота сигурно не е спряла при човека. Сигурно е продължила по пътя на все по-голямото усложняване във все по-малък обем, както е при земните компютри. Тия се раждат от частиците на предшествениците, заедно с паметта им, а нали паметта е истинската същност на личността. Така на практика те са безсмъртни. А човекът все още е единично самосъзнание, защото представлява неразложимо духовно-телесно единство. Затова и усеща края на своето „аз“ като трагедия, затова и винаги ще се съмнява в разумността на порядъка във Вселената. Лесно им е на тия да бъдат добри и разумни. Докато човекът-личност е смъртен, същинският източник на злото ще си остава в него. Ето, дори паметта си отделихме в компютрите. Те ли са нашето безсмъртие?…