Астробиологът щеше да продължи спора си, вече със смъртта, ако внезапно не бе чул гласа на онази, която все не излизаше от сетивата му:
— Помогни ми да вляза там, за където бяхме тръгнали, когато ни спря! — бе произнесла Урания високо, властно, сякаш заявяваше своето неотменимо право.
26.
Астра чу думите й не само с ушите си, защото, търсейки потвърждение за чудото, яко бе завързала невидимата си пъпна връв за своята чернокожа двойница. Възприе ги и като собствен отговор на предложение да направят за нея нещо добро. Цялата се разтрепера от мъчителна жажда да излезе през тия недишащи метало-керамични стени, напълно да се саморазтвори в онова, което така я влечеше към себе си.
Стените на каюткомпанията изчезнаха, но не черната бездна на космоса зина на тяхно място. Една слънчева лава се плисна отвсякъде, заля всичко и Астра се гмурна в нея, престана да съществува. Само вихърът на сетивата й сякаш се отдели от нейното тяло, отлетя в самопроизволната игра на едно неизпитвано съществуване. Огненооранжеви и невенножълти, и фонтанно-бликнали като от гигантска артерия кървави протуберанси я подхвърляха над пухкаво розови пространства, въргаляха я върху пролетно зелена мекота, хвърляха я в горещо виолетови като любовна нощ глъбини. И ако сетивата й още можеха да оформят в играта си някакви представи, то бе видението, че се носи из вътрешността на необхватен за очите кристал, където се разлагаше светлината на хиляди слънца, а багрите им пулсираха в ритъма на собствената й кръв.
Не се усещаше като обем. Понесена от вихрения хоровод на милиарди и милиарди частици, всяка от които си имаше свой цвят и своя песен, тя беше частица от техния рой и техния любовен танц танцуваше. Като облак от сгъстено до самовзривяване блаженство се носеше роят им, опиянен от устрема да стигне там, където не се стигаше, да спре там, където нямаше покой, или да се пръсне от собственото си сладострастие, та да се влее в музиката, която караше да се въртят в безчислени съчетания милионоцветните кристалчета на вселенския калейдоскоп.
— Донесе ли ти радост? — запита я собственият й глас, прорязал облака като светкавица.
Всичко в нея, до последния неврон, още тръпнеше в заглъхващата мелодия на току-що танцуваното, но бързо затихна заедно с погасването на светлини и цветове.
— Боже господи, защо ме върна! — високо изстена Урания прадревния човешки вопъл по изгубения рай.
Астра досъбра пръснатия си на милиарди светулки мозък, промълви в невярващ унес:
— Това ли е?
— Кое? — запита я собственият й глас.
— Това ли преживяваш и ти, когато се сливаш?
Отговориха й с брутално равнодушие:
— Всеки разум преживява онова, което е способен да преживее.
— Не бях ли част от теб? — проплака тя, подобно на черната си сестра.
— Всички сме само частици, съставени от частици, които са съставени от частици.
Музиката окончателно стихна, цветовете избеляха и в нея се разля студената мътилка на неона. Безстрастното определение й прозвуча като подигравка.
— Смешна ли съм?
— Смешно е да настояваш да си бог, когато си частица.
В същия миг и сякаш излетял от собственото й гърло, Астра възприе гръмкия като гневна заповед вик на Урания:
— Не съм бог, но вече не съм и човек. Вземи ме при себе си!
Еднакъв разговор бяха водили и еднакъв отговор чуха:
— Не съпреживя ли там непостижимото?
— Беше красиво! — въздъхна Астра, готова да се примири.
— Красиво е, когато не убива надеждата — отвърна й слънчевото кълбо, а едновременно отговаряше на грузинеца:
— От желанието всичко около вас да бъде ясно и просто се ражда потребността ви от самозаблуди и жестокостта на вашето съжителство, което наричате цивилизация. И този ти въпрос, лекарю, извира от копнежа ви за примитивен порядък.