— Няма ли порядък във Вселената?
— Всеки разум открива там порядъка, който му е нужен.
Усетил, че този глас го побеждава преди всичко с автоматизма на отговорите, Амиран поиска да прикрие поражението си:
— Да, сигурно още не сме открили своя порядък, затова не се сърди, че продължаваме да го търсим. Слушай, а няма ли сред всичките тия частици на света някоя такава, която разпознава останалите и може да ги направлява в желаната от нея посока? Не сте ли срещали такава частица или същество някакво? Ние отдавна сме го кръстили Демона на Максуел, но за да не отчайвам добрата ти надежда в нас, ще ти кажа, че и никога не сме вярвали в него…
Залисан в усукания и както му се стори, твърде забавен въпрос на лекаря, Захариас не реагира веднага на сигнала за повикване отвън. Защо отвън? Кой е навън? Докосна копчето и в командната зала влетя сърдитият глас на Елиа Бартолди:
— Командире, защо не се обаждаш?
— Захо, Дядо Елиа… — тревожно се намеси Георг от аварийния космолет.
— Защо не си регистрирал излизането си? — скара му се Захариас. — Какво е станало?
— Дай ме на конферентната връзка!
— Далече е. Непозволено далеч! — отвърна Георг вместо него.
Дежурният командир се обезпокои:
— Защо си там, Дядо Елиа?
— Дай ме на конферентната връзка, момче! Казах ти! — властно повтори старият астрофизик.
Захариас бързо превключи към всички помещения и трескаво зафокусира радарите, та да хване в шепите им нарушителя на правилника. Улови само една по-тъмна точица в тъмния екран. Кипна:
— Без детинщини, старче! Веднага се връщай! Или ти трябва помощ?
Бартолди отмина заповедта, провикна се, сякаш не се доверяваше на радиовълните:
— Чуйте ме! Чуйте ме, момичета и момчета! Искам да се сбогувам с вас.
Секнаха всички разговори на кораба, млъкнаха странните монолози в каюткомпанията.
— Деца мили, полудявам! Но полудявам красиво! Затова не ме жалете! Не е жалък онзи, който не иска повече да пречи. Не ща да се връщам като герой, защото не съм герой, а един тъп неандерталец, сбъркан клон в еволюцията на разума. Може би като остана тук, демончетата ще съумеят да направят от мен нещо полезно…
— Дядо Елиа… — опита се да го прекъсне Захариас, но старецът беше твърде далеч и викът му щеше да го застигне може би чак след минута.
— … Пуснал съм двигателя докрай и ще ме изстреля достатъчно близо, за да стигна по инерция до черната дупка. После ще отворя шлема и ще я помоля да ме приеме…
Захариас се преви над пулта, престана да слуша. Сякаш сам бе усетил в лицето си смъртоносния удар на вакуума, който щеше да превърне стария астрофизик в носещ се с хиляди километри в секундата километричен камък, за да очертае новата, достигната от човеците орбита. Командирското у него вяло се опитваше да съобрази дали можеше да се предприеме нещо за спасяването.
— … Прощавайте, деца мили! За мен този път е изчерпан, дано вие намерите по-добрия!
— Какво да правим? Захо, Захо… — дереше се Георг от аварийния космолет.
Захариас мълчеше. Ако имаше изход, Гия пръв щеше да го открие.
— Спаси го! — едновременно изрекоха шестимата в каюткомпанията и не към командира го извикаха.
— Тръгнал е с любов и не иска да бъде спасяван — отговори си всеки от тях със собствения си равнодушен глас.
— Махни се! Всички ни ще погубиш! — с неподозирана ярост изкрещя Сюй Сяобин.
Урания чу в себе си:
— Изведи ме, Ламзира! Ти ме въведе, ти ме изведи! — и въпреки че прозвуча у нея с познатото машинно безстрастие, думите сякаш се оцветиха в сиво-черното подобие на човешката мъка.
Прогледнал отново за екраните от вика на китаеца, Захариас видя жена си да тръгва към вратата. Превключи на другия екран и отново я видя да върви по коридора, да разхерметизирва най-близкия изходен шлюз, да влиза в камерата му. Не облече скафандър, не дочака изтеглянето на въздуха, изравняването на наляганията, а все така спокойно отвори външния люк. Астропилотът се вцепени за миг, забравил, че тялото, което обичаше с боязлива страст, и незащитено можеше да понесе няколко минути студа и бездиханността на вакуума.
Отвън синкавожълтата светкавица мигом избледня и се стопи в чернилото. Остана сякаш да свети в очите на звездите, които надничаха през дупките на противо-метеоритната мрежа.
— Деца, да си гледаме нашия си цирк, а? — предложи в каюткомпанията Амиран, чиято храброст изглеждаше непобедима.
Отвърна му единствен астробиологът:
— Вече не можем. Вече сме участници в много по-голям цирк!
27.