— Вие, синко, не сте висше духовно лице и не сте задължен да спазвате безбрачие, Ватиканът обаче няма достатъчно средства за още един човек. Дали този въпрос би могъл някак да се уреди?
Астробиологът не бе и помислял за интимната страна на продължителната експедиция. Макар и твърде млад, сексуалните вълнения, силно потиснати от неговата всеотдаденост на науката, не му създаваха проблеми. Затова и когато най-после попадна в подготвителния лагер, където му заявиха, че е наложително да има партньорка, шеговито се позова на някакъв измислен обет за безбрачие пред Ватикана, с което и моментално си спечели прякора Кардинала и така го затвърди, че никой повече на борда не го нарече с името му.
4.
Астробиологът измъкна изпод една от лабораторните маси малък надуваем шезлонг, затърси къде да го постави.
— Сядай, командире!
— Знаеш, че не обичам да седя. Ти седни, ако имаш нужда.
— Като на подсъдимия стол ли?
— Не съм дошла да те съдя. А ти така ли викаш и на Ури, когато тя е командир?
Астробиологът комично се обърка, гласът му описа пред очите й някакви палячовски фигури.
— Па де да знам! Не помня. Но сигурно така. Вие, двете, не умеете да разделяте нещата в себе си.
Ако тайно си присъждаше някакво превъзходство над другите, то бе не толкова заради почти нечовешката неуморимост на специално каляваното си тяло, колкото заради монолитността на своя характер. Затова се и плашеше толкова от непознатото раздвоение, връхлетяло я напоследък. Запита в сопната самоотбрана:
— Трябва ли да ги разделяме? Едва ли е най-разумното поведение на човека.
— Понякога се налага, Астра. Човечеството съществува благодарение на компромиса. И живата материя съществува благодарение на компромиса си с неживата.
Поучението я дораздразни с благовонния облак на гласа му, в който сега имаше прекалено много синьо.
— Добре, да ги разделим! Сега те питам като командир, загрижен за хората си. Гия всяка свободна минута слуша Вивалди. Пролет, лято, есен, зима… Ти посягаш на всяка жена, която мине край теб! Порядъчни мъже сте, какво става с вас? За други сезони ли копнеете тука, където няма сезони?
— Тревожно ли го намираш? — попита уж сериозно астробиологът, но тя чу облекчението му, че бе разтворила неговия случай в общото състояние на хората.
— Точно толкова, колкото отчаянието на всички ви! — избухна безпокойствието й.
— Отчаяни ли?
— О, не! Външно всичко е наред. Външно сме горди и самоуверени. А това, че бягате от всякакви развлечения, че нарушавата режима на почивките и физическите занимания, че се гледате с невиждащи очи? Това не е ли отчаянието, Кардинале? Трайно е нараснала употребата на стимулаторите, питай Амиран!
Той се опита да отбие изненадалата го атака.
— Държиш ли да ни виждаш отчаяни? Имам чувството, че тук на някого това много му се ще.
Астробиологът се извъртя към видеофона и веднага се дръпна да открие екрана му. На него бе изгряло странното със старинния си език двустишие: „ХОМО ХОДИ ИЗ БУНИЩЕТО, ТЪРСИ КОРЕНА НА НИЩОТО.“
Онемяла от възмущение, астропилотката се хвърли към видеофона, почти изкрещя:
— Сейчи!
Световодните нишки на апарата затърсиха повикания из кораба със скоростта на фотоните и минзухарено ведрото лице на японеца цъфна на екрана, сгърчи се, видяло кой го търси и откъде го търсят.
— Виновен съм, Астра! Казах ти, не го вземай на сериозно!
— А нещо друго няма ли да ни кажеш?
— И аз не знам защо го правя. Може би, защото съм повече някаква художествена натура, някаква интуитивна…
— Ако не престанеш с тая твоя натура, ще ти я напъхаме в изолатора! — изрече астронилотката и рязко изключи видеофона. Съзря реверите на робата си, оголили белите възвишения на гърдите й, гневно ги притвори. — Нищото ли сме тръгнали да търсим, Кардинале?
Той като че ли й се любуваше.
— Ти си грамотна физичка, Астра. Учила си, че сега знаем за нищото не по-малко, отколкото за нещото.
— Вакуума ли имаш предвид?
— Друго някакво „Нищо“ не сме срещали в галактиката.
— А ако има и друго?
Той се опита да пародира ролята си на ватикански представител:
— Е, за него вече ще трябва да питаме дядо боже. Засега вакуумът ражда света. Ако ми кажеш какво има отвъд него, ще падна пред теб на колене. Впрочем аз и така съм готов…
— Боя се, Кардинале — прекъсна тя пародийното му ухажване. — Ужасно се боя от вашето отчаяние! И от нещо, което иде насреща ни, а не знам какво е! И от собствения си страх се боя, защото никога не съм се страхувала от нещо.
Той я хвана внимателно за ръката и я отведе към шезлонга, където тя, все така унесена в импулсивното си признание, несъзнателно седна.