— Ти не си създадена да се боиш от себе си, Астра. За нас се боиш, а няма причини. Не е отчаяние това, то просто е ярост пред безкрайността на познанието. Един ден някой потомък сигурно ще ни нарече, както Айнщайн, великани, върху чиито рамене е стъпил, за да погледне още по-надалеч, но и на великана също му се ще да види всичко. Съгласен съм, че за двете години, дето ни остават, едва ли ще направим кой знае какво още, затова ни и влудява мисълта, че ние самите никога вече няма да дойдем тук. И ставаме алчни да награбим колкото се може повече…
Видя, че тя, настръхнала пред нещо свое си, не го слушаше, и побърза да приключи:
— Все заради тая ярост нашият сектор ще подкрепи и искането на астрофизиците да идем по-близо до черната дупка. Тия демончета и на нас ни трябват, оттук малко улавяме.
Незаспиващите механизми в астропилотския й мозък веднага уловиха обезпокоителния сигнал.
— Наистина сте станали алчни! Но това може да го разреши само Земята.
— Защо да чакаме толкова време? После ще се върнем на стария курс.
— За промени в курса, Кардинале, е нужно единодушието на астропилотския екип, а аз ще бъда против. Земята от десетилетия знае за тази черна дупка. Щом не е включена в програмата ни, значи е оставена за следващата експедиция.
— Астра, ти си назначена да изпълняваш програмата, но все пак ти не си киборг, нали, не си компютър?
— Какво значи „все пак“?
Може би искаше само да я умилостиви, но смущението му й се видя подозрително и тя наежи телепатичните си антени към него, не му даде да се опомни:
— Какво искаше да кажеш одеве с това, че не съм създадена да се боя за себе си? И ти ли знаеш нещо, което аз не знам?
Вече определено й се струваше, че съзира насред завихрения смут в душата му и контурите на онова, което я плашеше. От замислената промяна в курса ли идеше опасността?
— Колко години сме заедно, Астра! Нормално е понякога околните да знаят за нас повече…
— Не ми говори общи приказки! — заканително постави тя юмруци на кръста си, забравила, че този й навик изглеждаше комичен, когато там липсваше командирският апаратен пояс. — В космоса, Кардинале, се премълчават важни неща само с решение на астронавтския съвет. Аз не съм участвувала в такова решение, а и ти, и Гия, и Амиран премълчавате едно и също.
Очите й, станали окулярно прозрачни, го пронизваха с режещия си лазерен лъч и той омекна, отстъпи:
— Редно е Гия да ти го каже, съпруг ти е и старши командир. Напомни му го от мое име.
Убедила се най-после, че около нея наистина витае някаква загадка, която едва ли ще е страшна, щом не са й я казали досега, но е свързана лично с нея и само с нея, астропилотката се отправи към вратата, по-скоро като хитрост, за да придаде на въпроса си мъничко нехайство:
— Кардинале, ти ме плесна одеве, защото не видя коя съм. Ако беше видял, нямаше, нали?
— Че какъв е тоя командир, дето всеки ще го пляска по задника!
— Но когато не съм в дежурство, пак никой не ме пожелава!
— Не ставай мнителна! Най-красивата жена на борда си.
— Именно! Която никой не желае…
Той се спусна да я изпроводи и тялото му, обвито в зелената лабораторна манта, я лъхна с облака на своя многобагрен смут, в глъбините на който сякаш се чернееше вина. Тя му се усмихна като възнаграждение, загдето бе го измъчила с разговора.
— Хубаво е, че още можеш да бъдеш кавалер, Кардинале! Благодаря ти!
5.
Тази врата можеше да бъде отворена само от гласовете на четиримата астропилоти и от линиите на техните длани. При повреда я отваряха командирските киборги, които чрез радиовръзка бяха свързани с роботите и по-важните системи на кораба. Астропилотите никога не се събираха заедно на едно място. Съвещаваха се чрез пряката световодна връзка и поясните радиостанции. За още по-голяма сигурност двойката, която не беше в командирско дежурство, живееше в аварийния космолет, където се съхраняваха и копията на бордовия дневник, на всички изследвания. Крайна мярка за спасяване на хората представляваше бягството със закрепения отвън космолет.
Когато отлитаха от Земята, някой от изпращачите ги нарече с дежурната дума герои. Старши командирът отговори на приветствените речи почти ядосано: Не отиваме да ставаме герои. Космосът е претъпкан с хора, оставили там телата си. Двайсетина повече или по-малко — все тая! Отиваме, защото слънчевата система вече ни отеснява. Може и да не го осъзнавате, може и да ми се изсмеете, но е така. Защо ония чудовищно гладни древни човеци са вдигнали своите пирамиди и обелиски? Вдигали са ги, за да вдигнат и себе си по-нависоко, духа си да извисят, не телата…