Така им го каза и добре им го каза на ония, които щяха да го слушат, изтегнати в креслата си пред холовизорните стени, неспирно преживяйки или отпивайки разни лакомства, и които правеха демонстрации против експедицията им, алчни за още лакомства. Но ето че Георг тъгуваше за Земята, не тя. Домът й още от дете беше в космолетите, на Луната, по астероидите, в надупчения от звездите вакуум. Него тя също не усещаше като празно пространство, а изпълнен с всепосочни и преливащи се едно в друго движения. Там странното й тяло се чувствуваше закътано от шарената и миризлива напаст на човешкия свят. Тук беше спокойствието, не на Земята, хорската гмеж на нея никога нямаше да се успокои и Астра го чувствуваше най-силно, когато влезеше в командната кабина на кораба.
Мъжът й не я забеляза. Седеше в удобното пилотско кресло пред дългия команден пулт и пак слушаше музика. Тази музика нарушаваше познатия й уют на овалната зала, посрещна я с пъстроцветни и разноформени геометрични фигури, които замрежиха погледа й, но с почти кибернетичните си, като у киборгите, сетива за уредите Астра мигом възприе, че тук всичко е наред. Явно предчувствието й за опасността идеше по-отдалеч, от намерението на астрофизиците да променят програмата.
— Защо не почиваш? — възкликна Георг приятелски нежно, макар само преди два часа да бяха се отново сдърпали, и побърза да изключи музиката.
— Вярно ли, че физиците искат промяна на курса?
— Споменаха ми, но още се карат за оптималния вариант.
— Аз ще бъда против — заяви спокойно Астра, загледана в главния екран, където една слънчевожълта точица старателно рисуваше пътя на кораба-станция сред звездите.
— Не бързай, мила! — рече Георг и гласът му я погали с нещо като виолетова въздишка, но и в нея се мярнаха ръбовете на по-тъмни триъгълници. — Ще го обсъдим в астропилотския съвет и така нататък. Ако чакаме Земята, ще изгубят половин година.
Макар всичко в нея да се бунтуваше, Астра предпочете да не възразява сега, да прогони триъгълниците от мозъка си. Подхвърли, сякаш случайно бе се сетила за това:
— Кардинала поръча да ти напомня, че е време да ми кажеш тайната.
— Каква тайна? А, да! По програма тоя месец трябваше.
— Значи и програма си имало! Давай тогава!
— Прощавай, но ме заварваш неподготвен. Няма ли да седнеш?
— Има ли опасност да загубя равновесие? — почти ядосано издума Астра, защото инстинктът й не улавяше нищо опасно в предстоящото. Докосваше само кроткия смут в душата му.
Георг стана, за да се изравнят, усмихна й се с онази мекота, която пазеше само за нея. Към другите се отнасяше с уставната твърдост на старши командир.
— Ти сигурно отдавна го подозираш…
— Не го усуквай, Гия, говори по програмата!
И все пак се появи и опасността. Вдигна се като тъмна стена между двамата, а през мътната й непрозирност тя видя как той се отдалечаваше. След още миг този мъж щеше да отлети на светлинни години от нея. Не заради огорчението, че бе крил от нея нещо важно, а защото… Не, тя още не знаеше защо, но разбираше, че ще стане. Прищя й се да не го загуби и решително отмести насочените си към него телепатични антени, насили се да чува гласа му с онези мелодии и цветове, които възприемаше в минутите на обич.
— Опитахме се още с раждането ти, още преди раждането ти да направим от теб… Е, да създадем чрез теб модел на бъдещия галактически човек, за който…
— Достатъчно! — прекъсна го тя с внезапното спокойствие, връхлитащо я винаги, щом осъзнаеше измеренията на някоя опасност.
То не беше вледеняващото мозъчните токове спокойствие, а хладнокръвието на добрия компютър, който си вършеше работата, необезпокояван от глупашки намеси. Този компютър мигом узна необходимото му, защото измъкна от паметния си блок всички жестоки процедури, на които бяха я подлагали в детството й, всички залъгалки и нищо необясняващи обяснения. Оставаше му да изведе алгоритъма, като от едната страна на уравнението постави конструираното от учените същество, а от другата — всичко, съставляващо досегашния й живот.
— Нали няма да правим от това драма?
— Няма, разбира се, затова сте ме създали такава, да няма драми в космоса. Гия, а генетичното вмешателство не беше ли разрешено само при някои болести и за повишаване на коефициента за интелигентност?
— Така е, но галактическият човек не може да бъде създаден иначе. Астра, мила…
Бяха я лъгали, че необикновените й телепатични способности и синестезията на сетивните възприятия били изненадващ резултат от генетичното повишаване на коефициента й за интелигентност. Сега вече знаеше защо се е получило така, но още не можеше да се разсърди. Думите на Георг бяха стигнали до нея вече доста отдалеч, избелели бяха цветовете им, а мелодията им се разтягаше в меланхолна протяжност.