— И там. — Тя отново погледна настрани.
— Мога ли да помогна с нещо?
Кейт застана с лице към него, а махагоновите й очи бяха забулени и тревожни.
— Не.
— Нещо сериозно ли е?
Тя се поколеба.
— Уайман, ти си върши твоята работа и остави ние да си вършим нашата, става ли?
Рязко се извърна и тръгна обратно към плевнята. Форд я наблюдава, докато се загуби в сенчестата вътрешност. Изглеждаше толкова… нещастна.
10.
Докато яздеше Балю, Форд постепенно се отпусна и се опита да прогони Кейт от мислите си, където тя се бе задържала прекалено дълго. Беше един от онези великолепни летни дни, малко меланхолични, които ти напомнят, че скоро идва краят на сезона. Сред изсъхналата трева цъфтяха златисти кървавичета. Плодовете на кактусите се бяха сраснали с бодлите, а върховете на фалуджията бяха заменили цветовете си с пухкавите червено-бели пера, които предизвестяваха наближаването на есента.
Пътеката постепенно се губеше и Форд продължи пътя си, като се ориентираше с компас. Стари изкривени хвойни и ерозирали скални стълбове придаваха на платото праисторически вид. Прекоси една меча следа в пясъка, а отпечатаните лапи му се сториха почти човешки. В съзнанието му изникна отдавна забравената дума на навахо за мечка — шуш.
Четирийсет и пет минути по-късно стигна края на платото. Канарата беше отвесна неколкостотин метра и после се спускаше на тераси от пясъчник към Блекхорс, разположен на шестстотин метра по-надолу. Селището приличаше на група геометрични фигури насред пустинята на около осемстотин метра от подножието на платото.
Форд слезе от коня и огледа края на канарата, докато открие ръба на скалата, по който се спускаше Среднощната пътека. Беше отбелязана на картата като път евентуално към уранова мина, но свличането на камъни и на пръст и ерозията я бяха превърнали в пресеклива пътека. Минаваше по ръба на скалата и после завиваше обратно надолу по склона, преди да пресече едно от ребрата на платото и да поеме на зигзаг по още стръмни извивки към подножието. Зави му се свят дори докато проследяваше с поглед извивката на пътеката, която на места бе широка по-малко от метър. Може би в крайна сметка трябваше да вземе джипа. Само че за нищо на света нямаше да се върне.
Поведе Балю към ръба и заслиза надолу, водейки коня. Старият кон невъзмутимо наведе глава, изпръхтя и последва Форд надолу. Изпита възхищение и дори обич към стария смелчага.
Половин час по-късно стигнаха в подножието. Форд отново възседна коня и измина последната отсечка от пътеката през плиткия и засенчен от вечнозелени храсти каньон до Блекхорс. Градчето се състоеше от обори за крави, кошари, вятърна мелница, водоем и десетина очукани каравани. Зад една от караваните се издигаха няколко осмостенни хогана10, построени от нацепени кедрови стволове и с покриви от кал. Близо до центъра на градчето група малки деца лудуваха край разнебитена люлка, а гласовете им отекваха пронизително в безлюдната пустиня. До караваните бяха паркирани пикапи.
Форд пришпори Балю с пети. Старият кон се движеше бавно през равните покрайнини на градчето. Духаше силен вятър. Децата прекъснаха играта си, застинаха като миниатюрни статуи и впериха поглед в него. След това като по даден знак избягаха, пискайки.
Форд спря Балю на сто и петдесет метра от най-близката каравана и зачака. Знаеше от Рама, че личното пространство на навахо започва доста пред входа. След малко се затръшна врата, от една каравана излезе длъгнест мъж с каубойска шапка и криви крака и закуцука към него. Вдигна ръка за поздрав към Форд.
— Вържи коня си ей там — провикна се той, за да надвика воя на вятъра.
Форд слезе от коня, върза Балю и охлаби страничния ремък. Мъжът се приближи, заслонил очите си с ръка от яркото слънце.
— Кой си ти?
Форд протегна ръка и каза:
— Я’ат еех ши еи Уайман Форд йинишие.
— О, не, още един бледолик, който се опитва да говори навахо — весело каза Бигей и додаде: — Поне произношението ти е по-добро, отколкото на мнозина.
— Благодаря.
— Какво мога да направя за теб?
— Търся Нелсън Бигей.
— Намери го.
— Имаш ли минутка?
Бигей примижа и се вгледа в него по-внимателно.
— От платото ли идваш?
— Да.
— О!
Мълчание.
— Пътеката е адски трудна — каза Бигей.
— Не и ако водиш коня си за ремъка.
— Умен мъж. — Още една неловка пауза. — Значи, ти си… от правителството, така ли?
— Да.
Бигей отново се вгледа в него, изсумтя, след това се извърна и закуцука обратно към караваната. След миг вратата се затръшна. Над градчето Блекхорс се възцари тишина, чуваше се само вятърът, който разстилаше около Форд чилета жълт прах, сякаш тъчеше завивка.
10
Еднообемна постройка от дървени пръти и пръст със символно-религиозно значение, която индианците навахо използват за ритуали, а понякога и за живеене. — Бел.ред.