— Как така?
— Някой е заложил нещо в суперкомпютъра. Явно е някаква логическа бомба, която избухва малко преди Изабела да достигне пълна мощност. Най-напред предизвиква странен образ на Визуализатора, след това изключва суперкомпютъра и изпраща някакво глупаво съобщение. Адски е дразнещо и ужасно опасно. При тези енергийни нива, ако лъчите се извият или променят траекторията си, ще се взривим. И което е по-лошо, внезапните енергийни колебания може да създадат опасни частици или миниатюрни черни дупки. Това е „Мона Лиза“ на хакерството, истински шедьовър, дело на невероятно способен програмист. Не можем да го намерим.
— Какво е съобщението?
— Ами, „Поздрави“ или „Здрасти“, или „Има ли някого там, отвъд?“14.
— Като една стара програма за изкуствен интелект, която казваше „Здравей, свят“.
— Точно така. Вътрешна шега.
— И после какво?
— Това е.
— Нищо повече ли не казва?
— Няма време да каже. След като компютърът се срине, сме принудени да започнем спешно спиране на системите.
— Не сте ли влизали в разговор? Да го накарате да говори?
— Майтапиш ли се? Когато машина за четирийсет милиарда долара всеки момент ще гръмне? Пък и не би помогнало — само ще избълва още глупости. А след като суперкомпютърът е изключен, управлението на Изабела е като да караш нощем по мокър път със сто и петдесет километра в час с изключени фарове. Би било лудост да си седим и да си говорим с това нещо.
— А изображението?
— Много е странно. Трудно ми е да го опиша — наистина си струва да се види, дълбоко е и вибрира като привидение. Който го е направил, е своеобразен художник.
— Не можете ли да откриете малуера?
— Не. Адски е умен. Явно се движи из системата, заличава следите си, не позволява да бъде засечен.
— Защо не съобщите във Вашингтон и не извикате специализиран екип да се справи с проблема?
Тя помълча известно време.
— Твърде късно е за това. Ако се разчуе, че някакъв хакер ни разиграва, ще се разрази ужасен скандал. Проектът „Изабела“ едва мина през Конгреса… Това ще е краят.
— Защо не докладвахте веднага? Защо го криете?
— Щяхме! — Тя отметна косата си. — Но после решихме, че ще е по-добре да изтрием малуера, преди да докладваме, за да съобщим, че вече сме решили проблема. Мина ден, после втори и трети, а не можехме да се доберем до него. Мина седмица, десет дни — и тогава ни се изясни, че сме чакали твърде дълго. Ако докладваме, ще ни обвинят, че прикриваме сведения.
— Било е досадна грешка.
— На мен ли го казваш. Не знам точно какво се случи… просто не бяхме на себе си от стреса, а освен това са нужни четирийсет и осем часа само за един пробен цикъл… — поклати глава тя.
— Имаш ли някаква представа кой стои зад всичко това?
— Според Грегъри е възможно да е група способни хакери, които са планирали престъпен саботаж. Само че винаги съществува неизреченият страх… че хакерът може да се окаже един от нас. — Тя замълча, задъхана. — Разбираш ли в какво положение сме, Уайман?
Един кон тихо изцвили откъм сенките.
— Явно затова Хейзълиъс смята, че смъртта на Волконски е самоубийство — каза Форд.
— Разбира се, че е самоубийство. Сигурно на него като на програмист ужасно му е тежало унижението, че е станал жетва на хакер. Горкият Питър. Беше толкова крехък, емоционално беше като дванайсетгодишен, точно като свръхактивно дете с фланелка, която му е твърде голяма. — Тя поклати глава. — Не понесе напрежението. Изобщо не спеше. Денонощно стоеше пред компютъра. Само че не успя да намери излишния код. Това го разкъсваше. Започна да пие, а няма да се учудя, ако е опитал и нещо по-силно.
— Ами Инес? Нали той е психолог на екипа?
— Инес — сбърчи вежди тя. — Добронамерен е, но е безнадеждно безсилен интелектуално. Искам да кажа, че тези „разговори“ веднъж седмично, тези глупости от сорта „говорете, ще ви олекне“ — може да минава пред обикновените хора, но не и пред нас. Много лесно надушваме номерата му, подвеждащите въпроси, дребните му стратегии. Питър го презираше. — Тя избърса една сълза с опакото на облечената си в ръкавица ръка. — Всички много харесвахме Питър.
— Всички освен Уордлоу — заяви Форд. — И Коркоран.
— Уордлоу… Той всъщност не харесва нито един от нас, с изключение на Хейзълиъс. Но разбери, че той се намира под още по-голямо напрежение. Уордлоу е агентът в екипа, човекът, който би трябвало да отговаря за сигурността. Ако станалото се разчуе, ще отиде в затвора.
„Нищо чудно, че е нервите му са обтегнати“, помисли си Форд.
— А що се отнася до Мелиса, тя има търкания с доста членове на екипа. Не само с Волконски. Аз бих… се пазила от нея.