Изучавайки лицето му, Пулър бързо стигна до отговора.
— Мълчал си, а те не са те питали, а? — подхвърли той.
Дики погледна в краката си и кимна.
— Специалното отношение на армията към хомосексуалните? — изненадано рече Коул, обръщайки се към Пулър.
— Според закона, известен като „Те не питат, а ти не казваш“, всичко е наред, докато си траеш, но разкрият ли те — край на кариерата. Какво се случи? — попита той Дики.
— Някой ме изпя. Бяха ми направили и снимки с разни приятели. Нищо особено, днес в YouTube е пълно с много по-компрометиращи снимки, но тогава времената бяха други.
— И те изритаха?
— За секунда. Предупредиха ме, че ако откажа уволнение по взаимно съгласие, играта ще загрубее.
— Това го вярвам.
— Баща ти знае ли, че си гей? — попита Коул.
— Защо мислиш, че постъпих в армията направо от гимназията? — горчиво се усмихна Дики. — Той беше решил, че това ще ме „излекува“.
— Добре де, гей си — рече с въздишка Пулър. — Но това си е твоя работа и не е престъпление.
— За някои хора е, особено в този край.
— Е, ние не сме „някои хора“ — успокои го Коул.
— Да се върнем на полицай Уелман — каза Пулър. — Как се озова в къщата?
— Ние с Лари бяхме приятели.
— Да не искаш да кажеш, че… — Коул опули очи от изненада. — Лари е женен и има дете. При мъртъвците ли намерихте да го правите, по дяволите…
— Нищо подобно — прекъсна я Дики. — Бяхме в една компания като ученици, но Лари си беше истински мъж. Не бяхме вътре, за да правим секс.
— А за какво?
Дики нервно разтри дланите си. Пулър забеляза, че се поти и това не се дължеше единствено на скапания климатик, който само духаше, без да охлажда.
— Исках да ги видя с очите си.
— Защо?
— Цял куп избити хора. Просто от любопитство.
— И Уелман те пусна? — вдигна вежди Коул. — Това не мога да го повярвам!
— Не ме пусна.
— Нищо не разбирам — сбърчи вежди Коул. — Я се съвземи и започни отначало.
— Обадих му се и казах, че много искам да надникна. Веднага усетих, че идеята не му хареса.
— Разбира се, че няма да му хареса! — повиши тон Коул. — Това би могло да му струва службата! Появата ти там би нарушила неприкосновеността на местопрестъплението!
— Той какво ти отговори все пак? — попита Пулър.
— Каза да се отбия. Щял да ми покаже снимки.
— Не мога да повярвам! — възкликна Коул.
Пулър вдигна ръка, без да откъсва очи от лицето на младежа.
— Продължавай, Дики.
— Ами отидох.
— И го уби? — процеди Коул.
— Вече ти казах, че никого не съм убивал!
— Какво се случи? — попита Пулър.
— Нямаше го там. В смисъл, че колата му не беше отпред. Помислих, че му е станало лошо или го е хванало шубето. После ми хрумна, че един полицай няма да зареже местопрестъплението просто ей така. Редовно гледам „Закон и ред“ и имам някаква представа за тия неща.
— Да, прав си — кимна Пулър. — Наистина нямаше да го зареже ей така. И какво стана после?
— Потърсих го на мобилния, но той не вдигна.
— В колко часа беше това?
— Не помня точно. Някъде към четири, четири и нещо.
— Продължавай.
— Минах отзад. Вратата на кухнята беше открехната. Побутнах я и извиках Лари по име. Никой не ми отговори и аз се уплаших.
— Но въпреки това влезе — отбеляза Пулър. — Защо?
— Помислих си, че нещо е станало с Лари. Каза ми да се отбия, но не беше там. Притесних се за него.
— Глупости. Искал си да видиш труповете.
Дики вдигна глава да възрази, после чертите му изведнъж се отпуснаха.
— Прав си, така беше. Помислих си, че са извикали Лари за нещо друго, затова и колата му я няма. После влязох… — Младежът млъкна и лицето му отново започна да губи цвета си.
— И ги видя — добави Пулър.
Дики бавно кимна.
— Ще ги виждам в кошмарите си, докато съм жив — едва чуто промълви той.
— Много поетично! — иронично подхвърли Коул.
— Какво направи после? — попита Пулър.
— Исках да си тръгна на мига, но дочух нещо. Стори ми се, че идва от мазето.
— На какво ти заприлича този звук? — напрегнато попита Пулър. Даваше си ясна сметка, че от отговора зависят много неща.
— Прозвуча ми като скърцане. Сякаш някой разпъваше нещо.