— Не знаем кой е. И нямаше как да го попитаме, тъй като няколко минути по-късно той се самоуби.
Мисис Строс се разрида. Съпругът й я прегърна през раменете и я изведе от стаята.
Коул и Пулър останаха сами. Той стана и закрачи напред-назад.
Строс се появи няколко минути по-късно.
— Моля за извинение, но вие разбирате колко сме разстроени — промълви той.
— Разбираме — отвърна Коул. — Ако желаете, можем да дойдем друг път. Знаем, че ви е много тежко.
— Не, дайте да приключим сега — отвърна Строс и се отпусна на канапето. Най-после запали цигарата си и издуха облаче дим.
— Правим опити да идентифицираме самоубиеца.
— Сигурни ли сте, че не е местен човек? — попита Строс.
— Да, но трябва да се провери.
— Имате ли представа защо някой би пожелал да навреди на Дики? — попита Коул.
— Никаква. Дики нямаше врагове, а само приятели. Повечето от тях са членове на мотоклуба.
— Работеше ли някъде? — попита Пулър.
— Ами… Не, в момента не.
— А преди това?
— В Дрейк не се намира лесно работа.
— Е, все пак „Трент Експлорейшън“ развива дейността си тук, а вие сте изпълнителен директор на компанията.
— Да, но Дики не желаеше да работи в нея.
— Защо?
— Нашата дейност просто не го интересуваше.
— Значи вие сте го издържали, така ли? — попита Пулър.
— Моля? — разсеяно го погледна Строс. — Е, да, може да се каже. От време на време му давах пари, освен това живееше при нас. Беше единственото ни дете, вероятно сме го поразглезили. — Замълча, дръпна за пореден път от цигарата си и добави: — Но не заслужаваше да бъде убит.
— Естествено — кимна Коул.
— Вероятно на даден етап ще се наложи да претърсим стаята му — рече Пулър.
— Не тази вечер, разбира се — добави Коул.
— Той спомена пред мен, че са го изхвърлили от армията…
Строс го изгледа гневно, но каза:
— Така е, за съжаление.
— Кое по-точно? Изхвърлянето или обратните му наклонности?
— И двете — откровено отвърна Строс. — За такива като Дики животът в малко градче никак не е лесен.
— Той беше добро момче — каза Пулър. — Имаше желание да направи каквото трябва.
— Какво имате предвид?
— Помагаше ни в разследването — поясни Коул.
— Как?
— Просто ни помагаше.
— Затова ли са го убили?
— Не знам.
— Колко хора умряха напоследък, господи! Мислите ли, че има връзка между тези убийства?
— Да — кимна Коул.
— Защо?
— Не мога да навлизам в подробности.
След кратко колебание Пулър реши да смени темата просто защото времето им изтичаше.
— Открихте ли нещо за онези разрешителни? — попита той.
— Свързах се с офиса, който отговаря за тях — отговори с малко забавяне Строс. — Отговориха ми, че началникът на смяната е поискал и получил разрешение за взривяване. Но е имало някаква засечка при предупреждението. То се е забавило и човекът издал заповед да започват. Това не се случва често, но все пак се случва.
— Кой е знаел за началния час?
— Аз, началникът на смяната. И още много хора в „Трент“.
— А Роджър?
— Нямам представа — поклати глава Строс. — Но ако е имал интерес, със сигурност не е било проблем да научи.
Коул стана и му подаде визитката си.
— Обадете ми се, ако се сетите за още нещо. Много съжалявам за сполетялата ви загуба.
— Благодаря, сержант Коул — отвърна Строс и също се надигна. Изглеждаше леко объркан от внезапния край на разговора.
Пулър се изправи последен.
— Много хора умряха — промърмори той. — Не искаме повече трупове.
— Разбира се — кимна Строс и лицето му почервеня. — Нима намеквате, че…
— Не, нищо не намеквам.
— Според теб лъже, а? — подхвърли Коул, докато крачеха обратно към колата.
— По-скоро знае повече, отколкото казва.
— Това означава ли, че е допринесъл за убийството на собствения си син? Изглеждаше наистина съсипан.
— Може би не е очаквал, че ще се забърка и синът му.
Качиха се в колата и Пулър включи на скорост.
— Не мога да си представя да изгубя детето си — промълви Коул и се обърна да погледне къщата.
— Никой не иска да го изпита.
— Някога мислил ли си да се ожениш?