Гласът насреща беше тих, но стабилен. Още след първите разменени реплики Пулър се увери, че мъжът има бистър ум, неповлиян от възрастта. Дано да е такова и състоянието на паметта му, каза си той.
— Според мен военният си остава военен дори и когато свали униформата — каза Ларимор.
— И аз мисля така.
— Случайно да имате някаква връзка с Джон Боеца?
— Той ми е баща.
— Не съм имал удоволствието да служа под неговото командване, но благодарение на хора като него страната ни може да се гордее със своята армия, агент Пулър.
— Благодаря. Ще му предам думите ви.
— Обади ми се човек с две звезди на пагона. Стреснах се, макар че съм свалил униформата преди повече от трийсет години. Помоли да ви кажа всичко, което знам, но не обясни защо.
— Сложно е, сър. Но ние наистина се нуждаем от помощта ви.
— Става въпрос за Дрейк, нали? Какво искате да знаете?
— Всичко, което можете да си спомните.
— Дрейк все още е кървяща рана за мен, макар и в спомените ми.
— Ще ми кажете ли защо?
Пулър погледна към Коул, която го гледаше с огромно напрежение и сякаш всеки миг щеше да рухне. Той натисна копчето на спийкъра и остави телефона на масата.
Гласът на Ларимор изпълни стаята.
— Получих назначение в Дрейк, защото обектът там беше последното съоръжение от програмата за ядрено въоръжаване на страната. Аз съм атомен физик, по онова време работех в Лос Аламос и участвах в разработката на бомбите, хвърлени над Хирошима и Нагасаки. В случая обаче говорим за шейсетте години, когато вече бяхме доста по-напреднали. Но все още не знаехме много за термоядрените оръжия. Бомбата над Хирошима беше от артилерийски тип, детска играчка в сравнение с това, което имаме днес. Малко по-късно руснаците взривиха своята водородна „Цар Бомба“. Нейната мощност беше петдесет мегатона, най-голямата до момента и достатъчна да унищожи цяла държава.
Коул се облегна назад и притисна с ръце гърдите си.
— В един секретен доклад пише, че обектът е произвеждал компоненти за ядрено оръжие — каза Пулър. — Споменава се за възможност от остатъчна радиация, но нищо повече.
— Това не отговаря на истината — отвърна Ларимор. — Но не съм изненадан от съществуването на подобни доклади. Военните винаги държат да заличават следите си. А в онези години правилата на играта бяха много по-либерални.
— И така, вие сте произвеждали ядрено гориво за бойни глави на принципа на имплозията, така ли? — попита Пулър.
— Работехме с един подизпълнител на Министерството на отбраната. Името му няма да ви говори нищо, защото фирмата отдавна беше погълната, а компанията, която го купи, беше препродавана няколко пъти.
Усетил, че Ларимор поема по пътеката на спомените, Пулър побърза да го прекъсне:
— Споменахте, че Дрейк е кървяща рана за вас. Защо?
— Заради начина, по който се появихме там да изградим онова чудовище, без да казваме на никого. Докарахме работници отвън и им забранихме всякакви контакти с местните. Следяхме ги, когато отскачаха до градчето. Времената бяха такива. Тотална параноя.
— И днес не е по-различно — отвърна Пулър. — Това ли беше единствената причина за притесненията ви?
— Не. Разстроих се и от начина, по който оставихме нещата.
— Имате предвид бетонния купол, дебел цял метър?
— Какво говорите, за бога!
— Не знаехте ли?
— Не. Обектът трябваше да бъде демонтиран и изнесен от там до последната молекула. Това се налагаше поради материалите, които използвахме.
— Но те все още са там. Поне аз мисля така. Покрити от огромен бетонен купол. Не мога да определя точната площ, но е много голяма.
— Какво са си въобразявали, да ги вземат мътните?
— А как е станало така, че вие не знаете нищо за това?
— Аз си свърших работата, която беше част от закриването на съоръжението. После ме прехвърлиха на друг обект, далеч на юг. Действително бях надзорник от страна на военните, но всичко се ръководеше от частната фирма. Генералите просто подписваха техните искания.
— Очевидно едно от тези искания е било запечатване на обекта, вместо демонтирането му. Защо?
Човекът насреща мълчеше.
— Мистър Ларимор?