— Добре, няма да режа нищо — отвърна Пулър.
Жегата вече ставаше непоносима, а защитното облекло я правеше още по-страшна. Маската му се запотяваше отвътре и той беше принуден постоянно да я трие в челото си — нещо неособено ефективно, тъй като именно челото му излъчваше най-много пот. В един момент просто я смъкна, избърса очите си с длани и отново надяна прибора за нощно виждане.
— Инициаторът трябва да се намира точно в центъра на сферата — добави Робърт. — По време на детонацията той произвежда неутрони. Златното фолио, което си открил на местопрестъплението, най-вероятно е било използвано като разделител между берилия и полония, както вече ти обясних. Около него е разположен плутоний във формата на топка. А над тази топка е тласкачът, чиято роля е да увеличи ударната вълна в камерата. Отражателят пък пречи на камерата да се взриви преждевременно и така усилва максимално ефекта на реакцията.
— Ясно, Боби. Няма нужда да ми изнасяш лекции и за най-дребните подробности.
— Добре, продължаваме нататък. Експлозионните лещи оформят външния слой. Би трябвало да ги виждаш. Приличат на парчетата кожа на футболната топка, но на практика представляват старателно оформени заряди. Почти съвършени от геометрична гледна точка. Виждаш ли ги?
— Да.
— Колко са?
— Много.
— Как са подредени?
— Доста плътно една до друга.
— Без разстояние между тях?
— Не виждам такова.
В слушалката се долови въздишката на брат му.
— Тези хора са знаели какво правят.
— Но какво означава това за мен, по дяволите?
— Вече ти обясних, че ако успеят да удължат верижната реакция достатъчно, мощността на устройството ще нарасне многократно. А от описанието ти разбирам, че са конструирали една наистина много добра бомба.
Пулър погледна таймера, който показваше петдесет и девет минути и двайсет и седем секунди.
— Как да изключа това нещо, Боби? — попита той.
— Не можеш да го изключиш, Джон — отвърна брат му.
— Тогава какво търся тук, по дяволите? — изкрещя Пулър. Толкова силно, че Коул подскочи и едва не изпусна фенерчето.
— Има само един начин да го направим — спокойно отвърна Робърт. — В момента лещите са плътно една до друга, но ако успеем да променим времето на детонацията, ще предизвикаме „гасене“.
— Как да го направя?
— Можем да нарушим последователността на детонацията, като прибавим един такт повече.
Пулър вдигна глава и хвърли недоумяващ поглед към Коул.
— Искаш да кажеш, че за да победим това нещо, трябва да го взривим?! Това ли ми казваш, по дяволите?!
— В общи линии, да — отвърна Робърт.
— Мамка му! — изруга Пулър. — И това е единственият начин, така ли?
— Щях да ти кажа, ако имаше друг.
— А какво ще стане, ако разбия проклетото устройство на съставните му части?
— Ще имаш всички шансове да се превърнеш в част от отровната гъба, която ще покрие цяла Западна Вирджиния.
— Май трябваше да повикам кавалерията, да вдигнем това нещо с хеликоптер и да го изхвърлим някъде в океана!
— Нямаше да се справят за един час. Освен това е късно да гадаем дали щяха да успеят или не.
— Може би трябваше да ги повикам далеч преди да се включи таймерът. Можеха да го спрат по някакъв начин или да го хвърлят в някоя дълбока дупка.
— Пак закъснели догадки.
— Ако това нещо се взриви, вината ще бъде моя, Боби.
— По този въпрос имам две възражения. Първо, ако това нещо се взриви, на теб изобщо няма да ти пука, защото няма да те има. И второ, вината няма да е твоя, а на хората, които са го създали. Я ми кажи колко време остава…
— Петдесет и седем минути и половина до Ден нула.
Пулър се извърна към Коул и кимна в посоката, от която бяха дошли. „Изчезвай от тук! Веднага!“
Тя поклати глава и му обърна гръб, за да не гледа намръщената му физиономия.
— Джон, там ли си? — обади се Робърт. — Какво става?
— Нищо. Малък тактически проблем. Обясни по-подробно за това „гасене“.
— Може би взрив със сила половин килотон, но това все пак е само предположение. Би трябвало да бъде удържан от бетонния купол.