— Какво се случи тогава?
— Един спипа жена си в леглото на брат си.
— И я уби?
— Ами! Тя го гръмна. А после и брат му, който искал да отмъсти за брат си. Шантава история. — Шерифът замълча, огледа околните маси и се приведе напред. — Обикновено не търсим помощ отвън, когато става въпрос за полицейска работа…
— Разбирам те.
— Но работата е там, че сега се нуждаем от помощта ти.
— С удоволствие ще направя каквото мога.
— Ще продължаваш да работиш със Сам.
— Добре.
— Но ще ме държиш в течение заради шибаните медии — добави с нескрито отвращение шерифът.
— Най-добре е армията да се оправя с тях — подхвърли Пулър. — Ще ти дам номерата на подходящите хора.
— Ще ти бъда благодарен.
Пулър извади една от визитките си и надраска няколко цифри и имена на обратната й страна. Шерифът я прибра в джоба на ризата си, без дори да я погледне.
— По-добре да тръгвам — рече той. — Довърши закуската си на спокойствие.
— О, няма да я оставя.
Линдеман сложи шапката си и напусна „Яслата“.
Пулър го изпрати с очи, после вниманието му бе привлечено от мъжа през две маси от неговата. Причината беше фуражката на Американската пощенска служба, нахлупена на челото му.
26
Мъжът дъвчеше бавно и съсредоточено. Вдигна чашата с кафето, отпи и я остави на абсолютно същото място. След десет секунди отново. Пристигна и закуската на Пулър. Той я изгълта по-бързо, отколкото възнамеряваше. Моментално почувства прилив на енергия от протеините и въглехидратите. Остави пари и стана. Дори не поиска сметката, защото помнеше сумата от предишната вечер.
Взе чашата с кафето и тръгна между масите, без да обръща внимание на втренчените погледи на посетителите.
Слабият мъж с хлътнали бузи също вдигна глава.
— Вие ли сте Хауард Рийд? — попита Пулър.
Мъжът кимна.
— Ще ми отделите ли няколко минути?
Никакъв отговор.
Пулър му показа значката и служебната си карта и седна, без да чака покана.
— Аз съм военен следовател и работя по убийствата, на които сте се натъкнали в понеделник — започна той.
Рийд потръпна и смъкна още по-ниско козирката на шапката си.
Пулър го огледа. Беше със загоряла кожа, болезнено мършав и състарен. Раменете му бяха отпуснати, а езикът на тялото му подсказваше, че се чувства победен от живота и примирен.
— Ще разрешите ли няколко въпроса, мистър Рийд?
Пощальонът отпи поредната глътка кафе и внимателно остави чашата — точно на мястото, на което беше преди малко. Дали пък не страда от обсесивно-компулсивно разстройство, запита се Пулър.
— Добре — каза накрая Рийд.
Това беше първата дума, която произнесе. Гласът му беше тих и дрезгав. Личеше си, че не е от разговорливите.
— Можете ли да ми опишете стъпка по стъпка всичко, като започнете от момента, в който отбихте по алеята пред къщата? Какво видяхте, какво чухте? Или обратното — липсваше ли нещо, което обикновено чувате и виждате? Разбирате ли какво имам предвид?
Рийд вдигна книжната салфетка от масата и избърса устните си. После заговори. Бавно, методично, точно. Пулър беше впечатлен от паметта и наблюдателността му. Вероятно подобни качества се придобиваха след разнасянето на милиони писма и колети по едни и същи места. Човек веднага забелязва нещо, което не се вписва в рутината.
— Бяхте ли виждали Рейнолдс преди това?
— Кого?
— Така се казва убитото семейство — Рейнолдс.
— Ааа…
Рийд обмисли чутото по обичайния начин — бавно и педантично, отпивайки малка глътка кафе.
Пулър забеляза брачната халка на безименния му пръст. Семеен мъж, който закусва навън в пет и половина сутринта? Може би на това се дължеше безнадеждността, която се излъчваше от него.
— Бях виждал момичето. Веднъж, когато оставях пощата, беше на двора. Но мъжа не. Един път, струва ми се, мярнах жената в колата й, разминахме се на улицата.
— А познавате ли Халвърсън?
— Собствениците на къщата?
— Да.
Рийд поклати глава.
— Никога не съм ги виждал. Нямаше да вляза в къщата, ако не ми трябваше подпис на обратната разписка. И тях ли са убили?
— Не. За щастие не са си били у дома. — Пулър помълча известно време, после попита: — А какво стана с пратката?
Чашата спря на сантиметър от устните на Рийд.
— Пратката ли?