— Аз не мога толкова светкавично, но няма да се бавя — обеща тя.
— Ползвай тази баня.
— Не, нещата ми са долу.
— Спалнята ти не е ли тук, горе?
— Не ти трябва да знаеш къде е спалнята ми, Пулър! — сряза го тя.
Той отстъпи крачка назад и погледна над рамото й.
— Добре. Може ли малко вода? Човек ожаднява, когато едва не са го взривили.
— В хладилника има минерална вода.
— Нямам нищо против да пия и от чешмата.
— Не и от тази чешма.
Слязоха долу. Тя влезе в банята, а той отиде в кухнята. Зад гърба му се разнесе шум от течаща вода и той си я представи как влиза под душа. После престана да мисли за нея. Работата, особено неговата, трудно можеше да се смесва с нещо друго.
Кухнята наподобяваше корабен камбуз. Просторна, функционална, с отлично разпределено пространство и подредена като аптека. Явно бащата моряк бе успял да превърне къщата си в подобие на кораб.
Двамата родители бяха починали едновременно. Вероятно при катастрофа. Но Коул не искаше да говори за това. Добре. И бездруго не му влизаше в работата.
Той отвори хладилника и извади бутилка минерална вода. Отпи няколко глътки и погледна към задния двор. Добре подстригана трева, старателно поливани цветя. Малко фонтанче, барбекю с островръх покрив до самия край на оградата, почти скрито под червените гроздове на голяма лоза.
Успокояваща, почти идилична обстановка, която изобщо не се връзваше с представата му за мястото, обитавано от Сам Коул. Не знаеше защо. Може би защото почти не я познаваше.
Той излезе на задната веранда и отпи още няколко глътки от бутилката.
Затвори очи и отново си помисли за онази жица. Успя да я види в последния момент, когато прасецът й я докосна. По всички правила би трябвало да са мъртви и двамата. Спаси ги кратката пауза между задействането на спусъка и детонацията. Обясненията за това бяха две.
Или веригата бе свързана зле, или закъснението беше програмирано. Спъваш се в жицата и падаш. Две секунди объркване, после се изправяш на крака. Точно навреме, за да ти хвръкне главата.
Ако замисълът е бил този, значи Пулър беше спасил живота и на двамата. Но нещо не се връзваше. Никак не се връзваше.
„Не съм това, което бях.“
„Когато не си на бойното поле, сетивата ти се притъпяват и ставаш по-бавен.“
Той знаеше, че рано или късно този момент ще настъпи. Но нямаше представа, че ще се почувства толкова уязвим. Единственото решение беше да се върне в Близкия изток и да провери дали ще може да оцелее.
Няколко минути по-късно Коул се присъедини към него. Панталоните и блузата с къс ръкав бяха заменени от светлосиня лятна рокля с дълбоко деколте и бели сандали с ниски токчета. С рокля изглеждаше много по-добре.
Тя седна до него, кръстоса крака и придърпа полата си. Влажната й коса излъчваше аромат на жасмин и люляк.
— Няма ли да тръгваме? — попита Пулър.
— Обадих се на Джийн и я предупредих, че ще закъснеем — отвърна тя и разтърка слепоочията си.
— Каза ли й защо?
— Не виждам причина.
— Отбих се в пощата и разбрах откъде е пристигнала препоръчаната пратка.
— Как разбра?
— Ами зададох няколко въпроса.
— Защо не ме изчака?
— Понякога бързината решава всичко. А и пощата е на три минути път от мотела.
Той се усмихна, а тя му отвърна с шеговита гримаса.
— И какво откри?
— Подателят е фирма, която се занимава с изследване на почвени проби.
— Защо някой от семейство Рейнолдс би се интересувал от почвени проби?
— И аз си задавам същия въпрос.
— Ако кучето не е изяло пакета, значи го е прибрал някой, най-вероятно убиецът или убийците на Лари Уелман. Но отново възниква въпросът как изобщо са разбрали, че има такава пратка.
Пулър допи водата си и завинти капачката.
— Вероятно са разсъждавали като нас. Труповете са открити от пощальона. Но защо? Защото е искал някой да се разпише на обратна разписка. Няма друга причина да влиза в къщата. Оттук възниква и вторият въпрос: какво е донесъл? Решават да се върнат и да проверят. Просто за всеки случай.
— Но откъде са били сигурни, че ние вече не сме прибрали пакета?
— Може би от вътрешен информатор.
— Не вярвам някой от моите служители да помага на другата страна!
— Не твърдя, че е така. Но трябва да имаме едно наум.