След като показаха личните си документи, Пулър и Болинг получиха достъп до колегите на Рейнолдс, най-старшият от които имаше чин подполковник. Разговорите с тях бяха проведени по класическия начин — разпитваха ги поотделно в малка заседателна зала. Когато свидетелите се разпитват заедно, те обикновено се придържат към една обща хипотеза — дори и да разполагат с различна първоначална информация. Болинг официално потвърди, че Пулър има всички „правомощия за достъп до поверителна информация“ — фраза, която отваряше много заключени врати и усти.
Подчинените на Матю Рейнолдс бяха доста по-шокирани и опечалени от прекия му началник. Но и те нямаха отговор на въпроса защо е бил убит. Всички бяха категорични, че макар и засекретена, неговата работа не би могла да е причина за смъртта му. Безрезултатно се оказа и претърсването на кабинета на Рейнолдс — заключен и запечатан веднага след новината за убийството му. Надеждата на Пулър, че там ще има сейф, се оказа напразна. Той не откри абсолютно нищо, което би могло да помогне на разследването. Беше чисто, със спартанско обзавеждане, а прегледът на компютърните файлове (в присъствието на Болинг) се оказа безрезултатен.
Пулър напусна Отдел 23, прибра телефона си от шкафчето и тръгна към изхода в компанията на агента. Сбогуваха се на паркинга, но вместо да потегли веднага, Пулър се облегна на капака на зеления армейски форд и се загледа в петоъгълната сграда с най-голямата офис площ в света.
Направи му впечатление, че няма никакви следи от болезнения удар, понесен на 11 септември 2001 г.
Мащабната реновация на Пентагона беше започнала още в края на миналия век. По ирония на съдбата самолетът на „Америкън Еърлайнс“ се беше забил в първото напълно обновено крило. Днес, повече от десет години след нападението, ремонтът на цялата сграда бе почти завършен и тя изглеждаше по-солидна от всякога.
Пулър се загледа в децата, които играеха на площадката. Тя беше част от специалния Детски център, създаден за удобство на хилядите служители в Пентагона — много от тях млади семейни хора. Стана му някак по-леко от гледката на момченцата и момиченцата, които се спускаха по пързалките или яздеха кончета на пружини. Но притеснението му оставаше. Все още нищо не го беше приближило до залавянето на убиеца или убийците.
Джиесемът завибрира в джоба на панталона му и той го извади. Съобщението беше кратко, но интригуващо: „19:00 ДОВЕЧЕРА ВЪВ ВОЕННОМОРСКИЯ КЛУБ. АЗ ЩЕ ВИ НАМЕРЯ“.
Нямаше представа кой е авторът, но явно знаеше как да се свърже с него. Прибра телефона и погледна часовника си. Имаше достатъчно време. И бездруго беше решил да отскочи до клуба, преди да потегли обратно на изток. Стъпи на газта и не след дълго Пентагонът изчезна от огледалото за обратно виждане.
51
— Какво правиш тук, командире?
Пулър тракна с токове и застана мирно.
— Явявам се по ваша заповед, сър.
Баща му седеше на стола до леглото. Беше облечен с долнище на пижама, бяла тениска и пристегнат в кръста бледосин памучен халат. Дългите му кльощави крака бяха обути в чорапи и чехли. Преди време беше висок метър и деветдесет, но годините му бяха отнели поне пет сантиметра от тях. Вече не стърчеше над всички, но и бездруго му се случваше все по-рядко да стои изправен сред хора. На практика баща му почти не напускаше болничната си стая. Остатъците от косата му бяха снежнобели и образуваха полукръг около голото теме.
— Свободно — заповяда Пулър-старши.
Пулър се отпусна, но остана прав.
— Как мина пътуването до Хонконг, сър? — попита той.
Мразеше тази игра, но докторите твърдяха, че така е по-добре. По принцип нямаше вяра на психиатрите, а и търпението му започваше да се изчерпва.
— Самолетът спука гума, докато рулираше. За малко да се забием в блатото.
— Съжалявам, сър.
— Аз още повече, командире. Имах нужда от малко разнообразие.
— Да, сър.
Най-силно впечатление му направиха очите на стареца. Преди години в армията се говореше, че Пулър-старши може да те убие с поглед, в случай че не си изпълнил заповедите му. Сега обаче очите му бяха различни. Не безжизнени, но различни. Все така сини, но някак равнодушни и блуждаещи. Пулър огледа малката стаичка, която по нищо не се различаваше от стотици други като нея. Заключението му беше, че в много отношения баща му вече е мъртъв.