— Мислите ли, че сме в опасност? — попита с потрепващ глас Ронда, но веднага си пролича, че изпитва радостна възбуда от подобна перспектива.
— Аз имам пищов! — гордо обяви Джордж.
— Ама нямаш патрони — рече жена му. — А и да имаше, не си стрелял от години. Има голяма вероятност да гръмнеш себе си вместо някой друг.
Коул и Пулър оставиха възрастното семейство да обсъди този въпрос и се върнаха при патрулката.
— И сега какво? — попита Коул.
— Трябва да открием гологлавия.
— Имаш ли някакви идеи?
— Имам.
61
Коул изведнъж намали скоростта и патрулката почти спря. Пулър проследи погледа й.
— Охо, Роджър Трент отново е сред нас — каза той.
Малко по-напред беше спрял черен кадилак ескалейд със златни лайстни. Двигателят работеше, а зад кормилото седеше мъж, когото Пулър виждаше за пръв път. Огледа го внимателно и бързо си направи заключения.
Облечен в доста измачкан костюм, Роджър Трент беше отворил задната врата на колата и се готвеше да се качи.
— Май току-що е слязъл от самолета — рече Пулър. — Да идем да поговорим с него.
Коул спря редом с кадилака, а той свали страничното стъкло и подвикна:
— Хей, Роджър, имаш ли време за чаша кафе?
Трент го изгледа намръщено.
— Току-що пих — отвърна той.
— Трябва да обсъдим нещо. Няма да отнеме много време.
— За заплахите срещу мен ли?
— Да.
— Давам ви десет минути — каза Трент и тръгна обратно към „Яслата“.
Заведението беше три-четвърти пълно. Почти всички посетители хвърляха нервни погледи към масата им.
— Често ли идваш тук? — попита Пулър. — Чух, че това място е твоя собственост.
— И какво от това? Почти всичко в Дрейк е моя собственост.
Пулър огледа измачкания му костюм.
— Май току-що се връщаш, а?
— Да. Но пак ще ти задам същия въпрос: какво от това? — Трент спря гневен поглед върху лицето на Коул. — Нали щяхме да говорим за заплахите срещу мен?
— Работим по въпроса, Роджър.
— Аха, работите значи. Може би трябва да се завъртиш по-близичко до дома ми, като последния път.
— Не мисля, че заплахите идват от там, Роджър. Искам да знаеш това.
— Според мен не си достатъчно обективна, за да прецениш това.
— Убийството на Моли Битнър е свързано с работата й при теб, Роджър — обади се Пулър.
Коул му хвърли остър поглед, но Трент не го забеляза, защото се беше втренчил в лицето му.
— Какво те кара да мислиш така?
— Докладите за почвените проби.
— Не знам за какво говориш. Какви доклади?
— Обикновени. От онези, които се изискват за екологична оценка.
— Все още нищо не разбирам.
— Известно ли ти е, че Дики Строс и Ерик Тредуел са били близки приятели?
— Не.
— Имат едни и същи татуировки на ръцете. Дики призна, че е копирал своята от тази на Ерик.
— Какво общо има с мен всичко това?
— Не съм сигурен, Роджър — въздъхна Пулър и отпи глътка кафе. — Как беше в Ню Йорк?
— Откъде знаеш, че съм бил в Ню Йорк? — стреснато го погледна Трент.
— От Бил Строс. Не каза защо конкретно, но спомена, че компанията ти е много печеливша и постоянно търси възможности за нови инвестиции.
Трент извърна глава, а Пулър забеляза как лявата му ръка едва забележимо потрепва.
— Всички се нуждаят от енергия — подхвърли той.
— Точно така — кимна Трент. — Приключихме ли? Явно нямате полезна информация за мен.
— Вероятно е така — каза Пулър, без да обръща внимание на косия поглед на Коул. — Изглеждаш доста уморен, може би наистина имаш нужда от един здрав сън.
— Благодаря за загрижеността! — остро отвърна Трент.
Пулър се изправи заедно с него и му каза тихо:
— На твое място бих приел много по-сериозно заплахите, Роджър. Но не поради причината, за която си мислиш.
Лицето на Трент стана една идея по-бледо. Без да каже нито дума, той се обърна и напусна заведението. Няколко минути по-късно кадилакът изрева и потегли.
Коул и Пулър излязоха на тротоара.
— За какво беше всичко това? — попита тя.
— Този човек е уплашен. Причините са както лични, така и служебни. Защо според теб? Той притежава целия град. Голяма риба в плитки води.
— Не те разбирам — промърмори Коул.
— Голяма риба в плитки води — повтори Пулър.