— Зад борда! Веднага!
Хари се хвърли напред и настрани, пипнешком сграбчи Елена за дрехата и я дръпна зад борда под град от куршуми.
Докато гребеше под водата към отсрещния край на тунела, той се озърна и видя около ладията ярък кръг жълто-зелена вода, разтърсвана от автоматична стрелба. Куршумите гризяха скалните стени, отскачаха с вой от дебелия метал на кърмата. След броени секунди щяха да продупчат алуминиевия борд и да стигнат до Дани.
Хари отново се гмурна и тласна ладията отдолу, опитвайки да я извърти, да измести Дани от смъртоносната линия.
Дробовете му бяха готови всеки момент да се пръснат. Намери опора в каменната стена, извъртя ладията и я придърпа заднишком към тунела. Изведнъж тя се закачи в нещо и дръпна Хари назад. Той заплува обратно, опря крака в подводните камъни, опита се да я освободи.
Не успя. Гърдите му изгаряха. Трябваше да си поеме въздух. Отблъсна се и изплува. Изскочи право в лъча на прожектора. За миг зърна пламъчетата около дулото. Стори му се, че вижда и лицето на човека зад тях. Спокоен. Безстрастен. Стреляше на кратки откоси.
Куршумите прелитаха около главата му, разкъсваха тънкия алуминиев нос. Половин глътка въздух. Не повече. Хари се гмурна отново.
Пак потърси опора в скалата, но този път натисна корпуса с рамо. Никакъв резултат. Опита пак. И пак. Още веднъж, и трябваше да изплува за въздух. Усети как нещо поддаде. Дробовете му се разкъсваха, но той блъсна още веднъж. Ладията се откачи и подскочи напред. Той се хвърли след нея, тласна я. После трябваше да изплува.
Усети как главата му изскочи на повърхността. Вдъхна чист въздух. В същия миг стрелбата спря и лъчът отмина. Тунелът потъна в мрак.
— Елена… — дрезгаво прошепна Хари в тъмнината. — Елена! — подвикна отново той, вече с тревога в гласа.
Представи си я надупчена от куршуми, просната нейде на дъното с вода в дробовете.
— Държа се за лодката… добре съм… — прозвуча задъханият й глас съвсем наблизо.
— А Дани?…
— Движим се! — изплашено подвикна тя.
Хари усети, че водата наоколо изведнъж стана по-студена и ладията почна да се отдалечава от него. Бяха попаднали в подводна река и се носеха по течението.
Той заплува в мрака след ладията, като се отблъскваше с ръце от скалите. След малко я догони и се вкопчи в борда. Водата ги влачеше все по-бързо. Притиснат в капан между ладията и гранитните стени, той се бореше с напора на течението и сантиметър по сантиметър се промъкваше към кърмата.
— Елена! — изкрещя Хари през рева на водата и глухото дрънчене на алуминий по камъните.
Никакъв отговор.
— Елена!… Къде си?… Елена!
88
Томас Кайнд отчаяно дереше с пръсти по гърлото си. Салваторе бе много по-силен, отколкото изглеждаше. Стискаше здраво шала, взет от косата на мъртвата си съпруга. И усукваше смъртоносна примка около шията на русия. Дърпайки с всичка сила, италианецът заби коляно в кръста на Томас Кайнд.
— Bastardo11 — изсъска той. — Bastardo.
Кайнд изобщо не бе очаквал подобна ярост от тъй невзрачен и плах човечец като Салваторе Белсито. Но нямаше намерение да умира. Изведнъж той отпусна тяло и провисна напред. Двамата едновременно рухнаха върху палубата. С рязко движение Томас Кайнд се изтръгна от ръцете на противника, преметна се настрани и отскочи зад него. Бръсначът проблесна в ръката му. Той сграбчи италианеца за косата и дръпна главата му назад, оголвайки гърлото.
— Онова място… онази пещера, където бяха… — Томас Кайнд си пое дъх и усети как пулсът му постепенно се успокоява. — Накъде води?
Италианецът бавно извъртя очи към русия мъж, надвиснал над него.
— Никъде.
Бръсначът плъзна светкавично под носа на Салваторе. Той изкрещя, по устната му бликна червена струя.
— Накъде води?
Италианецът се задави от собствената си кръв.
— Като други… от тия тунели… Към подводна река… и после… обратно… към езерото.
— Къде?… На север оттук? На юг? Къде?
По лицето на Салваторе Белсито бавно изплува огромна, величава усмивка, която всъщност бе неговата душа.
— Няма… да ти кажа…
89
Хари притискаше Елена между себе си и кърмата на ладията, която ги тласкаше по тесния улей сред буйни потоци вода, падаща с гръмотевичен рев все по-стръмно надолу. Непрогледен мрак. Бесен напор. Ръцете му бяха раздрани до кръв от опитите да се задържи за невидимите гранитни стени. Усещаше как Елена се бори отчаяно да удържи главата си над водата. Нямаше как да разбере дали Дани още е върху носилката, нито пък дали самата носилка е на кърмата.