— Същият тип.
Карабинерът също забеляза Хари. Как можеше да забрави? Вехтата камионетка и свещеникът, който едва не го прегази тая сутрин.
— Buona sera14 — сдържано поздрави карабинерът.
— Buona sera — кимна Хари.
Карабинерът вдигна фенерчето и плъзна лъча из кабината. Облегнат на рамото на Елена, Дани спеше дълбоко, все още облечен с черното свещеническо сако на Хари.
Другият карабинер спря откъм Елена. Направи й знак да свали стъклото.
Без да му обръща внимание, тя се обърна към карабинера до Хари.
— Тази сутрин ходихме на погребение — каза тя на италиански. — Помните ли ни?
— Да.
— Сега се връщаме. Отец Долгета — тя кимна към Дани, после сниши глас, сякаш не искаше да го събуди — пристигна за опелото чак от Милано. Нали го виждате колко е слаб. Беше много болен. Изобщо не биваше да идва, но настоя. И какво? Пак се разболя. Вижте го само. Трябва да си легне час по-скоро, преди да е станало още по-зле.
Карабинерът мълчаливо се вгледа в нея. Плъзна лъча върху Хари, после към Дани.
— Какво искате да направим? Да излезем и да обикаляме около колата? Да го събудим? Да изведем и него? — Очите на Елена блеснаха гневно. — Защо ни мотаете, като знаете вече кои сме?
Изотзад се раздадоха звуците на клаксони. Шофьорите от колоната ставаха нетърпеливи. Прииждаха нови коли. Най-сетне карабинерът изключи фенерчето, кимна на колегата си, отстъпи назад и махна с ръка да продължават.
100
Роскани отчупи парче шоколад, сдъвка го и затвори папката от Интерпол.
В първи раздел на петдесет и девет страници се описваха най-подробно двайсет и седем мъже и девет жени с активна терористична дейност в Европа. Втори раздел съдържаше двайсет и осем страници за все още незаловени убийци, бродещи най-вероятно из Европа; общо четиринайсет на брой, все мъже.
Всеки от тях би могъл да взриви автобуса за Асизи. Всеки би могъл да се окаже онзи обгорял труп, смятан първоначално за отец Даниъл — човека с испанския пистолет „Лама“. Но според Роскани нито един от тях не притежаваше изобретателната, еротична и чисто садистична жестокост на изподрания рус човек с пикела и бръснача.
Отчаян, той се изруга, задето бе зарязал цигарите, после стана, отвори вратата и се озова в балната зала на Вила Лоренци. Докато вървеше през глъчката и се озърташе, той изведнъж осъзна, че преди малко е сбъркал. Да, Групо Кардинале бе цяла армия. Прекалено грамадна. Тромава. Привличаше излишно внимание. Допускаше грешки. Но при дадените обстоятелства Роскани се радваше, че разполага с нея. Никак не би желал да води тая игра сам, да разследва без чужда помощ и да се преструва като баща си, че единствено той е способен да открие решението. Сега се нуждаеше от пълно покритие на терена, от хиляди очи — зорки, бдителни, плъзнали по всяка педя земя. Само тъй можеше да затвори капана и да е сигурен, че плячката няма отново да се изплъзне.
Беладжо, църквата „Санта Киара“ 22:15
Хари седеше до Дани в тъмната кабина на камионетката и чакаше Елена. Нямаше я вече почти половин час и той усещаше как го обзема тревога.
По отсрещния тротоар вървяха със смях и шеги неколцина младежи. Единият дрънкаше на китара. Преди малко бе минал някакъв старец с две кучета. Постепенно глъчката на младежите стихна и отново настана спокойствие, ала то само подсилваше чувството за самота, тревогата и страха, че ще ги хванат.
Хари леко извърна глава и погледна Дани, който спеше до него, сгушен върху седалката. Невинен и безгрижен като дете. Искаше му се да протегне ръка, да го докосне и да обещае, че всичко ще бъде наред.
Отново се озърна нагоре към църквата, с надежда да види как Елена слиза насреща. Но видя само пустата улица и паркираните автомобили от двете страни. Изведнъж го обзе вълнение — дълбоко, бликнало от дъното на душата му. Ненадейно бе осъзнал защо е тук. За да изплати един стар дълг, да се освободи, да изпълни своята карма.
Още носеше обещанието към Дани, дадено преди години, когато се готвеше да постъпи в колежа. По онова време Дани беше по-буен от когато и да било, непрестанно си имаше неприятности у дома, в училище и с полицията. След два дни Хари трябваше да бъде в Харвард и докато си стягаше куфара в хола на долния етаж, Дани влезе при него. Беше мръсен, разчорлен, с окървавени кокалчета на дясната ръка. Озърна се към куфара, после погледна Хари и понечи да отмине мълчаливо. Хари помнеше как сграбчи Дани и го дръпна към себе си. Още чуваше собствените си тежки, натъртени думи. „Само гледай да завършиш училище, бива ли? Тогава ще дойда да те взема при себе си… Няма да те зарежа тук. Обещавам.“