Изведнъж от една врата на горния етаж се появи домакинята.
— Влизайте, влизайте — подкани ги Вероника Вакаро и се отдръпна да им направи път.
След като влязоха, тя веднага затвори вратата и огледа всички един по един, сякаш искаше да ги прецени. Дребна, темпераментна жена на средна възраст, Вероника бе скулпторка и художничка, говореща бързо на някаква поразителна смес от френски, английски и италиански. Ненадейно тя погледна отец Ренато.
— Merci. Сега трябва да си вървите. Capisce?17
Не им предложи да си починат, да отскочат до тоалетната или поне да пият по чаша вода. Не, двамата с отец Наталини трябваше да си вървят.
— Кола от църква в Беладжо да спре пред частен дом в Лугано? Все едно да викнете полицаите и да им обясните къде сте.
Отец Ренато се усмихна и кимна. Вероника имаше право. А когато двамата с отец Наталини тръгнаха към вратата, Дани изненада всички. Рязко надигна глава и придвижи количката, за да им стисне ръцете.
— Grazie. Grazie mille18 — каза той с искрена благодарност, разбирайки какво са рискували, за да ги доведат тук.
После свещениците си тръгнаха. Вероника каза, че ще приготви нещо за ядене, мина покрай големите абстрактни скулптури в слънчевата стаичка и изчезна зад вратата в дъното.
— Отец Даниъл трябва да си почине — каза почти веднага Елена. — Ще попитам Вероника къде да го настаним.
Хари я проследи с поглед как излиза през същата врата. Погледа още малко, после се обърна към Дани. Брадати, облечени в черно и с черни шапчици на главите, двамата изглеждаха точно както се искаше — като равини.
Досега Хари се сдържаше, искаше да даде на брат си време да оздравее физически и духовно. Но след внезапната благодарност на Дани към свещениците бе започнал да подозира, че той далеч не е толкова замаян, колкото изглежда. И сега, насаме с него, усети прилив на гняв. Не искаше по някакви неизвестни мотиви Дани да го държи в неведение. Вече бе преживял твърде много заради него. Идваше време истината да излезе наяве, каквато и да е тя.
Изведнъж Хари смъкна шапчицата и я пъхна в джоба си.
— Ти ме повика, Дани. Остави съобщение в телефонния ми секретар… Помниш ли?
— Да…
— Беше ужасно изплашен от нещо. Няма що, страхотен начин да кажеш „здрасти“ след толкова много години… особено пък на запис… От какво се боеше?
Дани бавно плъзна поглед по лицето му.
— Ще те помоля за една услуга.
— Каква?
— Изчезвай оттук незабавно.
— Да изчезна оттук ли?
— Да.
— Само аз? Без теб?
— Ако не го направиш, Хари… ще те убият…
— Кой по-точно? — Хари се втренчи в брат си.
— Не питай, върви си. Моля те.
Хари рязко вдигна глава и се озърна из стаята. После отново погледна Дани.
— Може би трябва да ти напомня онова, което не помниш или не знаеш… Издирват и двама ни като убийци, Дани. Тебе за…
— … убийството на римския кардинал, а теб за това, че си застрелял един римски детектив — довърши Дани. — Успях незабелязано да надникна във вестника…
Хари се поколеба в търсене на най-подходящите думи. Накрая просто запита:
— Ти ли уби кардинала, Дани?
— Ти ли уби ченгето?
— Не.
Дани го погледна право в очите.
— И аз не съм.
— Полицията разполага с множество доказателства, Дани… Фарел ме отведе в твоя апар…
— Фарел? — прекъсна го Дани. — Ето значи откъде идвали доказателствата…
— Какво искаш да кажеш?
Дани дълго мълча, после извърна глава. Отдръпваше се, искаше да подчертае, че е казал твърде много и повече няма да проговори.
Хари пъхна ръце в джобовете си и се обърна към скулптурите на Вероника. Накрая отново се завъртя.
— Бил си във взривен автобус, Дани. Всички те смятаха за загинал… Как се измъкна?
— Не знам… — поклати глава Дани.
— Не само си се измъкнал — настоя Хари. — Пъхнал си в нечие чуждо сако своя паспорт, очилата и ватиканското удостоверение…
Дани мълчеше.