— Донякъде… Почти всичко… Каквото и да съм казал, има го в протоколите от вчерашния ми разпит в полицията. — Хари усети гнева си отново да се надига. — Какво значение има?
— Откога се познавате с мистър Уилис?
— От десет-единайсет години. Той ми помогна да навляза в бизнеса. Защо?
— Той е ваш близък приятел.
— Да, струва ми се…
— Най-близкият.
— Вероятно.
— Което значи, че бихте му доверили неща, които не казвате другиму.
— Накъде биете?
Сиво-зеленият поглед на Фарел се впи в очите му. Сетне полицаят извърна глава и продължи напред. Бавно, уверено. Хари нямаше представа накъде вървят и защо. Питаше се дали изобщо имат някаква цел, или просто Фарел е избрал този начин да проведе разпита.
От пресечката зад тях изпълзя син форд, проследи ги бавно, после отби наблизо и спря. Никой не излезе. Хари се озърна към Фарел. Не личеше да е забелязал колата.
— Значи не сте разговаряли с брат си?
— Не.
Двамата товарачи привършиха с касите и камионетката им потегли. Зад нея беше паркиран тъмносив фиат. Двама души седяха на предната седалка. Хари се озърна. Другата кола още стоеше до тротоара. Уличката не беше дълга. Ако онези в колата бяха хора на Фарел, значи блокираха пътищата за бягство.
— А съобщението на телефонния секретар… изтрихте го, така ли?
— Нямаше да го сторя, ако знаех какво ме чака.
Изведнъж Фарел спря. Бяха почти до сивия фиат и Хари видя, че мъжете на предната седалка ги наблюдават. Онзи зад волана беше млад и нетърпеливо протягаше шия напред, сякаш се надяваше нещо да стане.
Фарел бавно се усмихна, после размаха ръка към една четириетажна сграда с мръсна и олющена мазилка.
— Имам чувството, че не знаете къде се намираме, мистър Адисън.
— А трябва ли?
— Виа Омбрелари сто двайсет и седем… не ви ли звучи познато?
Хари огледа улицата. Синият форд беше на същото място. Той отново се завъртя към Фарел.
— Не, не ми е познато.
— В тази сграда живееше брат ви.
9
Апартаментът на Дани беше на партера — малък и обзаведен спартански. В тесния хол с изглед към задното дворче имаше кресло, неголямо писалище, лампион и библиотечка. Всички мебели изглеждаха купени от битпазар. Дори книгите бяха оръфани — предимно стари трудове по история на католицизма със заглавия като: „Последните дни на папския Рим, 1850-1870“, „Plenarii Concilii Baltimorensis Tertii“2, „Църквата в християнската Римска империя“.
Спалнята беше още по-скромна — тясна кушетка с изпънато одеяло, лампа и телефон върху малкия скрин, който служеше вместо нощно шкафче. На една-единствена закачалка висеше типичен костюм на свещеник — черна риза, черни панталони и черно сако. Освен това имаше джинси, карирана риза, протрит сив анцуг и чифт стари маратонки. Скринът съдържаше бяла якичка, няколко комплекта захабено бельо, три чифта чорапи, сгънат пуловер и две тениски, едната с емблемата на колежа в Провидънс.
— Всичко е както при тръгването му за Асизи — тихо каза Фарел.
— Къде бяха патроните?
Фарел го поведе към банята и отвори вратата на един стар шкаф. Вътре имаше няколко чекмеджета, всички с разбити ключалки — навярно от полицията.
— В най-долното чекмедже. В дъното, зад руло тоалетна хартия.
Хари погледа, после се завъртя и бавно мина през спалнята към хола. Едва сега забеляза котлона върху библиотечката. До него имаше буркан нес кафе и самотна чаша с лъжичка в нея. Това бе всичко. Нито кухня, нито печка, нито хладилник. Такава квартира би наел първокурсник в Харвард, който няма пукнат грош и разчита единствено на стипендията.
— Гласът му…
Хари се обърна. Фарел стоеше на прага на спалнята и го гледаше. Бръснатата му глава сякаш изведнъж бе станала прекомерно голяма за тялото.
— Гласът на брат ви от записа. Казахте, че ви се сторил изплашен.
— Да.
— Като че се е боял за живота си?
— Да.
— Спомена ли някакви имена? Общи познати. Роднини. Приятели.
— Не, никакви имена.
— Помислете внимателно, мистър Адисън. Отдавна не сте се чували с брат си. Бил е разстроен. — Продължавайки да говори, Фарел пристъпи към него. — Хората често забравят едно или друго, когато са развълнувани.
— Ако бе споменал имена, щях да ги кажа на италианската полиция.
— Каза ли защо отива в Асизи?