Тази среща промени целия живот на Ли Уън. Изминалата година бе по-вълнуваща от всичко, което познаваше досега. Най-сетне щеше да отмъсти за смъртта на баща си и то срещу солидно възнаграждение. А сетне е помощта на Чън Ин щеше да напусне страната и да започне в Канада нов живот под ново име. Година подир година щеше злорадо да гледа оттам как омразното правителство, което го бе лишило от детство, рухва бавно под ударите на пламенния римски революционер.
Ли Уън остави тежкото куфарче на една дървена пейка и се озърна към вратата, през която бе влязъл. След като се увери, че е сам, той пристъпи до един от четирите неголеми квадратни отвора, през които можеше да наблюдава как помпите подават за разпределение пречистената вода. Макар и мощна, струята не беше бистра както през зимата, а мътна и зловонна — резултат от лятната горещина и растежа на водораслите в езерото Чао. Правителството не бе сторило нищо, за да подобри положението, и тъкмо на това разчиташе Ли Уън.
Завъртя се и бързо пристъпи към куфарчето. Отвори го, надяна тънки хирургически ръкавици и разпечата херметичното вътрешно отделение. В пластмасова кутия за яйца лежаха шест белезникави „снежни топки“. Бяха започнали леко да се топят и повърхността им лъщеше под лъчите на лампите.
Ли Уън пак се озърна към вратата, после взе кутията и я отнесе до отворите над водния поток. Взе първата „снежна топка“, пресегна се и я пусна, усещайки как сърцето му трепва победоносно. Сетне бързо пусна останалите и ги видя как изчезват сред завихрения мътен поток.
Без да губи повече време, той се обърна, прибра кутията и ръкавиците в куфарчето и го затвори. После отново пристъпи към отворите, взе от металната етажерка едно шишенце и спокойно започна проверка на пробата, която несъмнено щеше да отговаря на правителствените стандарти за „чистота“.
69
Беладжо край езерото Комо, Италия, 13 юли, понеделник, 22:40
Хари взе малката пътна чанта, която Адриана му бе дала в хотела, слезе от корабчето заедно с още неколцина окъснели пътници и тръгна по кея към улицата. Виждаше се осветената улица и отвъд нея „Хотел дю Лак“. Още минута, най-много две, и щеше да бъде там.
Пътуването от Комо — със спирки в градчетата Ардженьо, Ледзено, Лено и Тремецо — бе обтегнало нервите му до скъсване. Всеки път Хари очакваше въоръжени до зъби полицаи да нахълтат на борда и да почнат проверка. Но не се случи нищо подобно. Най-сетне след Тремецо, когато оставаше само Беладжо, Хари почна да се отпуска като другите пътници. За пръв път от много време насам не изпитваше чувството, че го дебне заплаха. Или че го преследват. Наоколо цареше тишина, нарушавана само от бученето на моторите и плисъка на водата под корпуса.
Същото спокойствие изпитваше и сега, крачейки подир другите като турист — най-обикновен пътник, слязъл от кораба в ленивата лятна нощ. Изведнъж осъзна колко е изтощен физически и духовно. Искаше му се да легне, да забрави света и да спи цяла седмица. Но едва ли бе на най-подходящото място. Намираше се в Беладжо. Насред издирването на Групо Кардинале. Сега трябваше да е по-предпазлив и бдителен от когато и да било.
— Mi scusi, Padre8.
Внезапно от сянката срещу него изникнаха двама униформени полицаи. Бяха млади, с автомати през рамо.
Първият му прегради пътя. Хари спря, другите пътници минаха отстрани и го оставиха насаме с патрула.
— Come si chiams?9 — попита полицаят.
Хари огледа единия, после другия. Вече нямаше място за колебания. Ако не искаше да се предаде, трябваше да играе ролята, която му бе определил Итън.
— Come si chiama?
Все още беше мършав, много по-слаб, отколкото на видеозаписа. И брадат, както на снимката в паспорта. Може би нямаше да го познаят.
— Съжалявам — усмихна се той. — Не говоря италиански.