Рап стисна юмруци от вълнение. Катастрофата беше предотвратена, но все още предстоеше доста работа, а вместо това те си играеха на думи. Не можеше да се сдържи и да не отправи забележка.
— Пол, доктор Имтаз Зубаир не е ли достатъчно опитен и образован, за да сглоби оръжието? Ако това беше станало, нямаше ли бомбата да постигне максималния си ефект?
— Да. — Раймър кимна.
— Кой е доктор Зубаир? — попита Джоунс.
— Пакистански ядрен физик, който в понеделник е влязъл с фалшив паспорт в страната. — Рап погледна към президента и към Джоунс. — Не сте ли чували за него?
— Да, чухме — троснато отвърна Джоунс. — Достатъчно грижи си имаме, за да се тревожим за всеки един терорист поотделно, който се опитва да ни нападне.
— Вал, след като е пристигнал в Лос Анджелис, знаеш ли накъде се е запътил?
— Не. — Началничката на президентския кабинет започна да си води някакви записки, сякаш Рап не я вълнува изобщо.
— В Атланта. — Мич се обърна към главния прокурор и заместничката му. Директорът на ФБР Роуч, който седеше до Стоукс, знаеше какво следва и леко издърпа стола си назад, по-далеч от фронтовата линия.
— Друг от Атланта познаваме ли? — попита Рап със зловещо спокоен тон. — Май че имаше двойка саудитски имигранти, които вчера се опитаха да приберат ядрената бомба, а?
Главният прокурор понечи да отговори, но Пеги Стийли го изпревари:
— Накъде биете, господин Рап?
Мич до известна степен беше изненадан от репликата, но бързо се окопити:
— Не ви ли мина през ума, че точно ония двамата, дето ги държите във Феърфакс, могат да ни кажат къде да търсим Зубаир?
— Господин Рап, разследването ни върви много добре, така че продължавам да не разбирам гледната ви точка.
— Открихте ли Зубаир?
— Не, господин Рап, не сме, но ви уверявам, че ще го открием.
Мич не възнамеряваше да се дава лесно.
— Е, простете ми, че не споделям вашата увереност.
Стийли предпочете да не реагира на последната нападка.
Но и Рап не беше свършил.
— Каква информацията извлякохте от двамата мъже в затвора?
Стийли го погледна с досада, сякаш се беше уморила от въпросите му и едва сдържа нетърпението си към него.
— Господин Рап, това е вътрешен въпрос и материалите вече са предадени на съда.
— Тоест?
— Двамата заподозрени имат адвокат. — В тона й вече ясно се долавяше раздразнение. — Нали не препоръчвате да прибегнем до мъчения, за да ги накараме да проговорят?
— Не ме интересува как ще ги накарате да проговорят, просто го направете, и то бързо.
Лицето на Стийли почервеня, но пронизващите й очи не се отлепиха от Рап.
— Та това е нелепо!
— Ще ви кажа какво е нелепо. Мустафа ал Ямани, един от водачите на „Ал Кайда“, в момента се намира в Америка. И ви гарантирам, че двамата мъже, които сте задържали, могат да ни дадат информация, благодарение на която да го заловим.
— Господин Рап, Министерството на правосъдието не ви казва как да си вършите работата извън страната, така че ви предлагам да ни върнете услугата и да не ни се месите във вътрешните работи.
— Напротив, опитвате се да ми казвате как да си върша работата. Просто аз не ви обръщам внимание.
— Ами тогава и ние ще трябва да сторим същото.
— Откъде сте сигурни, че нямат друга бомба? Откъде сте сигурни, че не са планирали друга атака? Не можем да оставим всичко на случайността. Двамата арестувани трябва да бъдат разпитани. И не ми се оправдавайте, че не може да намерите федерален съдия, който да им отнеме гражданството. Защото аз се сещам за един, който ще свърши всичко за половин час.
— Не стига, че сме изправени пред медиен скандал — намеси се Валъри Джоунс, — ами сега трябва да търпим и това. Писна ми от подобни изблици. — Тя погледна към шефката на Рап. — Ако не можеш да го контролираш, не го води на нашите съвещания повече.
Мич се изправи така рязко, че столът му се преобърна. Той силно удари с длан по масата.
— Изблици! Онези двамата негодници възнамеряваха да изтрият от картата Вашингтон! Нима американските граждани ще възнегодуват, ако откажем на двама правото на съдебен процес!
— Стига. — Президентът стана и посочи към Рап и Кенеди. — Двамата, кабинета ми! Веднага!
58
Рап тръгна към коридора и сериозно се замисли дали да не излезе и изобщо да не се върне. Едно беше да не споделят отдадеността му на каузата, съвсем друго — да застават на пътя му. Кенеди го спря.