— Напълно си права — съгласи се Холмс. — Ще се възползваме от партийната му лоялност, а ако не поиска доброволно да слезе от борда, ще види, че нещата могат доста да загрубеят. Изключително важно е обаче да го принудим да си тръгне тихо.
Холмс напомни на Джоунс нещо и тя насочи вилицата към него.
— Знаеш ли кой друг трябва да си върви?
— Кой?
— Мич Рап, ето кой.
Холмс едва не се задави. Когато преглътна червеното вино и се окопити, попита:
— За кого говорите?
— Знаеш кой е Мич Рап… нали?
— Разбира се, че знам. Той е жива легенда и е женен за онази красивата журналистка от Ен Би Си Ана Райли.
— Познаваш ли ги?
— Не, но защо президентът ще иска да се отърве от него?
— Този човек е бомба със закъснител — отвърна Джоунс. — Рано или късно ще се заяде сериозно с администрацията. И нямам предвид някой дребен скандал… говоря за конгресно разследване… ще има уволнени хора и такива, които ще отидат в затвора.
С това вече наистина привлече вниманието на председателя на Демократическата партия. Холмс остави вилицата в чинията си и избърса уста с бяла ленена кърпичка.
— Обясни ми по-подробно, Вал.
— Мога да ти говоря с часове, но за начало, няма да повярваш какво се случи тази сутрин в Белия дом. Провеждахме съвещание на Съвета за национална сигурност и той ни в клин, ни в ръкав се нахвърли върху Пеги.
— За какво?
— Настоя да изтезаваме арестуваните вчера американски граждани във връзка с терористичния заговор.
Холмс веднага заподозря нещо в начина, по който Джоунс му излага фактите.
— Вал, Мич Рап е доста сериозен човек. Съмнявам се, че просто ей така, без нищо, е поискал да се измъчват американски граждани.
— Направи го, до голяма степен — намеси се Стийли.
— И това далеч не е всичко — продължи Джоунс. — Пеги, канех се да ти го кажа. Помниш ли когато президентът, Кенеди, Рап и аз излязохме от залата?
— Да.
— Е, отидохме в Овалния кабинет и нещата се влошиха още повече. Президентът каза на Рап, че няма да търпи повече неговите изблици и нападки към персонала му. И знаеш ли какво отговори Рап?
— Цяла съм в слух.
— Каза на президента, че сме разбрали за терористичната атака само защото той отишъл в Афганистан, наредил петима от „Ал Кайда“ до стената и започнал да ги убива един по един, докато не проговорили.
Кристално чистите очи на Пеги Стийли се изпълниха с неверие.
— Не говориш сериозно.
Холмс сбърчи вежди.
— Каза на президента, че допрял пистолет до главите им и дръпнал спусъка. При това — без да почувства нито грам вина или срам. Не се шегувам. Ако това не е безочливо… не знам кое е.
— И го е признал пред теб? — попита шокирана Стийли.
— Да, и пред президента и Кенеди.
— Не само че е безочливо, но е и незаконно. Той е федерален служител. Заслужава да бъде изпратен в затвора.
— Ами… това също е начин да се отървем от него.
— Я почакайте малко вие двете. — Холмс постави лакът на масата и погледна първо към Джоунс, после към Стийли и накрая пак към Джоунс. — Вие да не сте си загубили ума? Имате ли изобщо представа с кого се залавяте? Искате да опандизите един американски герой.
— Той е просто наемен убиец в костюм — изсъска Джоунс.
Холмс насочи пръст към нея.
— В този град има хора… много влиятелни и властни хора… които ще ви откъснат главите, ако опитате да направите нещо толкова глупаво.
— Пат, ти май не ме чу. — Джоунс явно се раздразни. — Не ние сме тези, които нарушаваме закона и рискуваме бъдещето на президентската администрация.
Холмс погледна към Джоунс с изумена физиономия. Хвърли салфетката върху наполовина изядената си пържола и отвърна:
— Разследване срещу Мич Рап е една от най-тъпите идеи, които съм чувал. Вие двете трябва да се поспрете малко и добре да обмислите ситуацията. Престанете да се притеснявате за ядрото на партията и за Закона за защита на нацията. Замислете се за това с кого искате да кръстосате шпаги.
Джоунс понечи да го контрира, но Холмс грубо я сряза:
— Не казвайте нищо. Има неща, които не знаете… неща, които не ви и трябва да знаете. Хора, с които не бихте искали да си имате работа. Откажете се от тая безсмислица, докато е време, или ще разваля сделката ни. Всъщност, ако не се откажете, ще се погрижа да загубите постовете си още утре. Сериозно ви говоря.
61
С всеки следващ километър от пътя Мустафа ал Ямани се връщаше към мисълта за собствената си смърт. По тялото му нямаше и сантиметър плът, която да не го боли. Все повече и повече волята го напускаше и той искаше да се откаже — да остави другите да довършат започнатото дело. Но не можеше да се предаде, нямаше право. Тепърва предстоеше да се направи още много, а той не можеше да се довери на този слабохарактерен пакистанец да запали пожара. Глупакът щеше да се напикае в гащите като уплашено малко дете и при най-малката опасност.