— Искам да започнем наново. — Стийли отстъпи назад, за да не пречи на излизащите от залата хора. — За съжаление вчера се поразгорещихме. — Тя протегна ръка.
В отговор Рап й кимна, но продължи да я изучава с поглед. Беше висока колкото него. Дори малко по-висока с токчетата. Предпочете да замълчи.
— Последните няколко дни беше истинска лудница — продължи тя.
— Да.
— Е… — Тя се усмихна на последния, който излезе, и отново погледна Рап. — Знам, че само гледате да си вършите работата, както са ви учили. Надявам се все пак да разберете, че и на мен не ми е лесно, аз също си върша моята. Надявам се да си дадете сметка откъде идвам аз.
„И откъде, мътните да те вземат, идваш?“ — помисли си Рап.
Нямаше желание да провокира скандал. Бе стигнал до заключението, че просто ще положи двойни усилия, за да запази информацията в тайна от тези надъхани типове на реда и закона. Бюрокрацията му идваше прекалено много и той гледаше да я заобиколи по някакъв начин.
С примиренчески тон, точно както тя очакваше, Мич отвърна:
— Добре разбирам откъде идвате. В бъдеще ще гледам да съм по-сдържан.
Стийли се усмихна топло и показа трийсет и два каратовата си усмивка с идеални бели зъби.
— Предварително ви благодаря. Знайте, че много уважавам вашия ентусиазъм и отдаденост. Вие работите упорито и сте допринесъл много за борбата с тероризма.
Рап се усмихна резервирано. Беше повече рефлекс, отколкото жест на одобрение. Тази жена искаше нещо друго от него. Не знаеше точно какво, но засега щеше да продължи да се преструва.
— Как са двамата ви пленници?
— Обвиняеми — поправи го тя.
— Обвиняеми.
— Да… ами, не са много приказливи. Поне на нас не са ни казали много.
— С кого говорят?
— С техния адвокат.
— Бях забравил за него. Записвате ли разговорите им?
Стийли скръсти ръце. Жестът беше напълно съзнателен — така гърдите й се повдигнаха и издуха деколтето на блузата й. Въздъхна и отговори:
— Ах, ама и вие сте един непослушник.
— Да, но се сдобивам с резултати.
— Обзалагам се, че е така. — Пеги го удостои с престорено свенлива усмивка. — Обзалагам се.
Рап чак сега стопли, че русокосата синеока орлица флиртува с него. Вдигна ръка, уж за да погледне часовника си, а всъщност за да се види брачната му халка.
— Е… аз трябва да вървя, но благодаря за вниманието.
— Удоволствието е мое. — Стийли отново протегна ръка. — Ако ни кажат нещо, ще ви уведомя.
Рап се съмняваше, че ще извлекат нещо полезно от двамата терористи, но не го каза, а само й стисна ръката.
— До скоро.
Докато той се отдалечаваше към изхода, Стийли го съпроводи с поглед и си каза: „Да, до съвсем скоро.“
63
Рап не стигна далеч. Скип Макмахън го забеляза и го повика в кабинета си. Рап заобиколи редиците с бюра и маси и отиде при колегата си от ФБР. Макмахън не каза нищо, само влезе в кабинета си, Мич го последва. Пол Раймър седеше на единия от двата стола пред бюрото на Макмахън. Скип затвори вратата.
— Какво става? — попита го Рап. — Вие двамата да не би да сравнявате новите си баровски заплати.
— Да, мислим заедно да отидем на екскурзия с трансатлантически кораб — сопна се Макмахън.
— Ей… не се обиждай. Мисля, че ще е много добре за вас. Дори се колебая дали и аз да не мина в частния бизнес.
— Какво значи това? — попита Раймър.
— Нека да кажем само, че вече доста се уморих.
— Твърде млад си да напускаш — отсъди Макмахън и седна в стола си.
— Възрастта няма нищо общо. Налага ми се да се сблъсквам с все повече глупости.
Бившият военноморски „тюлен“ и специалният агент от ФБР се спогледаха притеснено.
— Нали не говориш сериозно? — попита Раймър.
— Напротив.
— Не можеш. Все някой трябва да им показва как се правят нещата правилно.
— Ти вчера нали присъства на срещата в Белия дом?
— Никога няма да я забравя.
— Е, не знам дали си забелязал, но те май нямат намерение да се вслушват в съветите ми. Честно казано, нещата бяха много по-лесни, когато работех в сянка.
Макмахън, който изобщо не обичаше да му се оплакват, се намеси:
— Да, ама вече не работиш в сянка, затова забрави. Адски си млад, за да ни изоставиш. Освен това с какво ще се занимаваш?