Беше в единична килия и нямаше контакт с никой друг от затворниците. С пазачите се виждаше рядко. Оставяха му храна три пъти на ден, после прибираха съдовете. Сигурно го наблюдаваха с камерата, монтирана на стената срещу килията. Това не му пречеше. И така не желаеше да говори с никого. Дори адвокатът му го дразнеше. Джаксън беше започнал да се съмнява във версията му.
Още по-лошо, адвокатът вече бе сгрешил — обеща, че в никакъв случай няма да го задържат в затвора по време на дългия уикенд, освен ако официално не предявят обвинение срещу него. Вместо обаче да го обвинят, федералните бяха решили да го задържат принудително като важен свидетел. Джаксън му каза, че американската арабска общност в Атланта, Маями, Балтимор и Ню Йорк е разтърсена от десетки арести. Новината не беше никак добра, но ал Адел не се издаде пред адвоката. Важно бе да демонстрира пренебрежение още един ден. Дали щеше да оживее за него нямаше значение, стига смъртта му да дойдеше бързо и безболезнено. Ал Адел беше готов да се превърне в мъченик. Бяха му обещали, че ключовата му роля в операцията ще остане навеки в историята. Целият арабски свят ще знае за подвига му.
Изскърцването на една от вратите в коридора го извади от мечтите му за героична слава. Чуха се стъпки. Не можеше да определи дали са двама души или повече, но със сигурност не бе само един. Пред решетката на килията внезапно се появиха две фигури. В тъмнината виждаше само силуетите им, но по униформата позна, че единият е пазач.
Пазачът отключи вратата и си замина, без да продума. Вторият мъж, вместо да влезе, извади телефон и набра някакъв номер.
— В стаята ли си? — попита мистериозният човек. — Изключи камерите и изтрий всички записи, на които се вижда как влизаме или излизаме от сградата.
Мъжът затвори телефона и се обърна към него на перфектен арабски. Ал Адел седна в леглото и силно стисна одеялото. В жилите му се вля леден ужас.
— Аз съм американец — отвърна той с колкото смелост му беше останала. — Искам среща с адвоката си.
Мъжът от другата страна на решетките се изсмя зловещо. Смях, по който личеше, че изобщо не го е страх от ал Адел, смях, примесен с дълбок гняв и обещание за ужасни преживявания.
77
Повратната точка настъпи след второто обаждане от Атланта. Екипът за опасни материали от ЦКПБ откри камиона, който наистина беше доста горещ. Както и предположиха, вътре беше оставена документацията, касаеща маршрута от Мексико до Атланта. Камионът се намираше близо до бензиностанцията, в която бе умрял шофьорът. Екипът бързо откри и ремаркето. То също беше облъчено, но още по-издайническа беше купчината изхвърлени дрехи, оловни престилки и радиационни клейма, която откриха зад един строителен фургон.
Раймър беше предал цялата информация на Макмахън и Рап. Екипът идентифицира източникът на радиацията — Pu-239 или плутоний, основният изотоп, използван в реакторното гориво и ядрените бомби. Обнадежден, Раймър им каза, че, както е прогнозирал, устройството е изключително нестабилно и излъчва силна радиация. Сензорите около Вашингтон лесно щяха да го открият.
Изненадата дойде след обаждането на Раймър, сервира я Макмахън. Мич беше изненадан от предложението на агента-ветеран. Той предлагаше да нарушат закона. Рап, разбира се, нямаше нищо против. Веднъж обаче тръгнеха ли по този път, връщане назад нямаше да има. За Макмахън това със сигурност щеше да означава край на кариерата му, както и за Рап по всяка вероятност. Съзнавайки цялата сериозност, Мич въпреки всичко реши да действа. Залогът беше прекалено голям, рискът трябваше да се поеме.
Притесняваше го само едно нещо. Той можеше да се оправи с обвиненията и да отклони вниманието на медиите, но не и ако го имаха на видеозапис. Ала едно телефонно обаждане до Маркъс Дюмонд, компютърният хакер на ЦРУ, успокои тревогите му. Малко по-късно Рап и Макмахън се носеха по шосе 123 към Феърфакс.
В десет и нещо пристигнаха. Районът около федералния съд и окръжния затвор беше сравнително безлюден. Макмахън паркира колата зад сградата и натисна клаксона. Една от големите врати на гаража се отвори и те влязоха на площадката, от която затворниците се товареха в полицейските фургони. Площадката беше празна с изключение на един човек, който в никакъв случай не изглеждаше приветливо настроен.
Макмахън и Рап слязоха от колата и отидоха при него. Макмахън протегна ръка.
— Благодаря ти за помощта, Джо.