— Патрик — обърна се към него главният мениджър на ресторанта, — благодаря, че ни удостои с присъствието си.
— Удоволствието е мое, Дейвид. — Холмс имаше таланта да помни имената на хората. Той поздрави останалите двама мъже, сърдечно прегърна уредничката и я целуна по бузата.
— Само двама ли ще сте тази вечер? — попита мениджърът.
— Да, всъщност в момента идва дамата, с която ще вечерям.
Пеги Стийли се приближи до бара, обула черен панталон и обувки на висок ток. Беше облечена в сапфирена блуза, в едната си ръка държеше чаша с шардоне, а в другата — дамската си чанта. Русата й коса беше завързана на опашка и така подчертаваше високите й скули и морско сини очи. Всеки мъж в заведението буквално се закова на място и я зяпна.
Холмс протегна ръце и я погали по бузите. Пеги предложи устните си на председателя на Демократическата национална партия. Той бързо я целуна и се зае да я запознае с останалите. Тя беше виждала персонала поне три пъти досега и се засегна от факта, че Холмс е забравил. В природата му беше да запознава и събира хората заедно, да ги приобщава към тържеството на живота, наречено Пат Холмс. Той умееше да се сприятелява с всеки, като се започне от шофьорите на автобуси и се свърши с президента. Холмс обичаше хората и те му отвръщаха със същото.
Уредничката ги поведе към масата на Холмс. Тя предлагаше достатъчно уединение, в същото време даваше на председателя на партията цялостен обзор на ресторанта. По пътя им към масата Холмс непрекъснато се здрависваше, поздравяваше посетителите и сервитьорите, дори запозна Стийли с няколко лобисти.
Този човек не умееше да прекарва времето си неприятно. Привличаше хората като магнит. Имаше и такива, които не бяха съгласни с позицията на неговата кампания и го смятаха за разхайтен бохем, но лагерът на симпатизантите далеч надминаваше по численост лагерът на критиците му. Холмс беше глътка свеж въздух за партията, която отчаяно се нуждаеше от нови идеи и ново ръководство. Но не за това го бяха помолили да ръководи наближаващата избирателна кампания. Първо, кампанията спешно се нуждаеше от средства, а Холмс се ползваше с авторитет и в Ню Йорк, и в Лос Анджелис. Второ, трябваше да се сдобряват стари противници и да се четка самолюбието на егоистични личности. А по-самовлюбени егоисти от тези в Капитолия нямаше. Холмс обаче знаеше как да накара хората да се почувстват ценени. И накрая, този пост изискваше от титуляра да нарита няколко задника. Макар че Холмс беше спокоен и уравновесен човек, той преследваше преди всичко резултати, затова, ако някой не изпълнеше заръчаното, той бързо му показваше вратата.
Холмс седна и погледна към почти празната чаша на Стийли.
— Закъснях ли?
— Не. Денят беше дълъг и имах нужда да пийна нещо. Затова дойдох по-рано.
— Чудесно! — Холмс обожаваше да си попийва.
Появи се сервитьор с обичайната поръчка на Холмс — чаша с лед, водка „Белведере“ и три маслини. Холмс му благодари и вдигна чашата си. Стийли също.
— За теб и за продължителния ти успех.
— И за успешна национална кампания следващата година — добави Пеги.
Холмс отпи голяма глътка от водката. Президентската кампания беше догодина. Освен нея една трета от сената трябваше също да се преизбере, както и цялата Камара на представителите плюс неколцина ключови губернатори демократи. За щастие вече беше покрил прогнозираните финансови разходи. Републиканците обаче бяха събрали повече пари от тях, което означаваше, че Холмс пак ще се моли на профсъюзите и по-заможните да направят допълнителни дарения за кампанията.
— Нещата не вървят ли добре? — попита Стийли.
Холмс отпи отново и се замисли как да й го представи в най-добра светлина.
— Нашите опоненти продължават да държат първенството по набирането на средства, но… не е там проблемът.
— А къде?
Холмс се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги подслушва.
— Партийните вождове ме изкарват от кожата. Вместо да вземат да свършат малко работа, само мрънкат и недоволстват.
Стийли кимна разбиращо.
— Те никога не са работили в частния сектор.
— Именно. Те са свикнали с тактиката на окопната война и адски много се боят от промяната и новите идеи. Единственото, което искат, е да целунат задниците на профсъюзите и да ме врънкат за повече пари.
— Е, ако това ще те успокои, другите не се по-различни. И демократите, и републиканците действат по едни и същи учебници от сто години.