Когато обаждането се получи по засекретената радиовръзка, агентите и офицерите веднага се разтичаха. В подземния етаж на Западното крило осем мъже, част от Екипа срещу нападения на Сикрет Сървис, скочиха на крака. Облечени в черни тактически комбинезони и бронежилетки, те бързо грабнаха шлемовете си, автоматите и картечниците. Изсипаха се от Западното крило и организираха на Южната поляна периметър около „дилижанса“ — президентската лимузина.
На втория етаж двама агенти, мъж и жена, нахлуха в спалнята на семейството, без да почукат. Агентите се извиниха, но не си направиха труда да обяснят защо са разбудили президентската съпруга посред нощ. Направо издърпаха завивките, подбраха госпожа Хейс и я наметнаха с пеньоара й. Още преди да го завърже, агентите я хванаха под ръка и я изнесоха в коридора. Асансьорът ги чакаше с отворени врати. След като първата дама влезе, асансьорът тръгна надолу към приземния етаж.
Президентът се намираше в Ситуационната зала, качил краката си върху дългата и лъскава конферентна маса. Гледаше спортен канал и се канеше да ходи да си ляга, когато тежката шумоустойчива врата се отвори с трясък. Влезе Бет Йоргенсън с още трима агенти.
— Господин президент, моля ви, елате с нас.
Съвсем разбираемо, президентът беше леко шокиран.
— Какво става тук?
— Имаме заповед да ви отведем в Кемп Дейвид, сър.
Двамата агенти с размери на двукрилни гардероби грабнаха президента под ръце и го вдигнаха на крака. Йоргенсън ги изведе от Ситуационната зала, по коридора, после нагоре по стълбите. Агентите не обръщаха внимание на въпросите на президента и останаха съсредоточени върху първостепенната си задача. Излязоха забързано на колонадата на Западното крило и се затичаха по пътеката към автомобилната алея, която минаваше през Южната поляна.
Подобната на танк президентска лимузина ги чакаше със запален двигател и отворени врати. Зловещ черен миниван „Събърбън“ чакаше зад лимузината. До всеки от четирите ъгъла на вана стоеше по един агент. Двама от тях държаха в готовност пистолети „Зиг Зауер“, а другите двама — картечни пистолети „Хеклер и Кох“ MP-5.
Първата дама най-безцеремонно беше изкарана от вратата на подземието, полите на пеньоара й се вееха на вятъра, разголвайки краката й. За щастие наоколо нямаше кой да я види. Тя се озова до лимузината няколко секунди преди президента. Единият от агентите, който я беше носил на ръце през по-голямата част от маршрута, постави ръка върху тила й, натисна я, сякаш жената бе опасен престъпник рецидивист, и я бутна на пътническата седалка отзад. Трябваше да освободят път на бързо приближаващия се президент и придружаващите го агенти. С Хейс се отнесоха по абсолютно същия начин.
Обикновено имаха лимузина за поддръжка и половин дузина други коли като част от кортежа. Това обаче не се отнасяше за бързата евакуация. Тези коли в момента потегляха от гаража на Сикрет Сървис само на няколко пресечки оттук. Макар да не беше необходимо, четирима агенти се натъпкаха отзад при президента и съпругата му. Йоргенсън се качи отпред при шофьора, а още двама агенти седнаха на сгъваеми седалки зад нея.
Веднага щом се затвориха вратите на лимузината, Екипът против нападения се набута отзад в събърбъна. Двете бронирани возила се понесоха към портата и излязоха на Уест Екзекютив Драйв, където ги посрещнаха други два автомобила от униформения отдел на Сикрет Сървис. Единият застана отпред, а другият — отзад на кортежа. Шест пресечки по-късно във формацията се включиха лимузината за поддръжка, както и комуникационният миниван със стърчащи антени. Цялата евакуация беше извършена за по-малко от петдесет и две секунди.
25
Складът се намираше в отдалечената част на града, но подобно нещо можеше да се очаква. Имотите в Атланта бяха скъпи, а хората, които бяха купили тази малка транспортна фирма, не планираха дългосрочни инвестиции. Просто искаха да разнообразят източниците си на печалба. Предишният собственик, седемдесет и две годишен мъж, който вече не можеше да кара камион, с нетърпение очакваше да се пенсионира.
Те се съгласиха изцяло с неговите условия. Платиха му авансово осемдесет хиляди долара в брой и щяха да му плащат още по пет хиляди долара месечно в продължение на три години. Когато новите собственици поеха нещата в свои ръце, шест от камионите бяха в прилично състояние, а два се нуждаеха от ремонт. Това беше преди тринайсет месеца. Сега се движеха само три камиона, а собствениците нямаха никакво намерение да поправят останалите. Ако нещата се развиеха по план, никоя от колите нямаше да е в движение след Деня на загиналите във войните.