Хеликоптерът HH-60 „Сийхоук“ зае позиция точно над товарния отсек, за да осигури снайперско прикритие за двете „птички“ и за третия хеликоптер, който идваше откъм носа на кораба. Четвъртата машина, също матовосив „Сийхоук“, дойде откъм кърмата и надвисна само на метър и половина от сравнително тясната площадка, на която нямаше кабели и други пречки. Дванайсет „тюлена“ скочиха на палубата и се разделиха на двойки, за да вземат под контрол отредените им части от кораба.
Макар че разполагаха с по-малко от половин час да планират операцията, всеки от командосите знаеше своята зона на отговорност и се движеше уверено и бързо. Бяха изпълнявали тази тактическа маневра стотици пъти, в най-различни кораби — по време на тренировки и в реални действия. Ключът беше, както при повечето действия на „тюлените“, да се движиш със светкавична бързина и да преодолееш съпротивата, преди противникът да се усети, че е атакуван.
Горе на мостика беше поставен портативен предавател, излъчващ сигнали, които блокираха работата на всякакви мобилни телефони. Радиорубката беше превзета и заключена. Един от командосите застана зад щурвала и контролните прибори, докато останалите от щурмовия екип тръгнаха да си проправят път към каютите на екипажа. Движеха се тихо, никой не крещеше и никой нямаше намерение да прибегне до смъртоносна сила освен в краен случай, ако срещнеше съпротива. На всеки един от членовете на екипажа, на който се натъкнеха, „тюлените“ заповядваха да легне с лице към земята и му завързваха китките с белезници. Изключение направи само капитанът на кораба, който беше доведен на мостика. За по-малко от пет минути важните места на контейнеровоза бяха взети под контрол, целият екипаж беше обездвижен.
Пети хеликоптер изникна от тъмнината и доближи кораба на много по-безопасна височина и скорост от останалите. Той бавно закръжи на трийсетина метра във въздуха над кулата на контейнеровоза. Командирът на Екип 6 погледна надолу, за да си състави картина за ситуацията. Сега, след като хората му бяха овладели целия кораб, той заповяда на вертолета със снайперистите да се качи на триста метра. Едва ли щяха да са необходими през финалната фаза от операцията.
Командирът, лейтенант Анди Линч, нагласи микрофона и слушалките и изрече:
— Генерал Флъд, корабът е наш, всичко мина без инциденти. Изпращам моя екип за обезвреждане на оръжия за масово унищожение. Можете да кажете на президента, че скоро ще имаме информация за товара на борда.
39
Пилотите на самолета „Гълфстрийм III“ форсираха двигателите, за да стигнат в Чарлстън възможно най-бързо. Когато накрая самолетът кацна точно преди 6:30 часа сутринта местно време, двама изключително притеснени агенти от ФБР вече ги чакаха на летището. Първият, който слезе по трапа, беше Деби Ханусек, командирът на екипа. Четирийсет и две годишната физичка и майка на три деца забързано мина по стъпалата и отиде при агентите.
Ханусек беше висока едва метър и петдесет, с къса кестенява коса. Носеше най-обикновени джинси и бяла тениска. Маниачка на тема фитнес и състезателка по маратонско бягане, тя огледа двамата великани по метър и осемдесет и се ръкува с тях. Бяха облечени в сините якета на ФБР, сякаш току-що излизаха от академията на Бюрото в Куонтико, Вирджиния.
Запознанството мина бързо. Ханусек ги погледна право в очите и силно стисна ръцете им. Когато шестимата от екипа й слязоха от самолета, натоварени с екипировка, тя се обърна към агентите:
— Момчета, бихте ли ми направили една услуга?
— Да… разбира се — отвърна единият от тях.
— Махнете тези якета, както и вратовръзките.
Двамата се спогледаха неловко, след което единият попита:
— Сериозно ли говорите?
— Били ли сте изобщо на докове досега?
Двамата кимнаха.
— И колко хора сте видели да се разхождат в якета на ФБР и вратовръзки?
Този път никой от тях не реагира.
— Целта тук е да останем колкото се може по-дълго незабелязани, да не се набиваме на очи. Да отидем и да открием оная проклетия, преди да са разбрали, че сме тук. Схванахте ли?
Великаните кимнаха.
— Добре тогава. Хайде да се товарим и да потегляме към доковете.
Членовете на Екипа за търсене и реагиране натовариха оборудването си в задната част на големия черен джип шевролет „Събърбън“ и в багажника на форда „Краун Виктория“, след което всички насядаха по колите и се отправиха към морето.