Дик Шойър погледна към площадката през бинокъла. Двама митничари се приближаваха до „Мадагаскар“. Той стоеше на наблюдателната площадка на триетажна сграда, недалеч от мястото, където беше закотвен корабът. С него бяха началникът на пристанището, шефът на пристанищната полиция, директорът, отговарящ за митническия и граничния контрол в пристанището и командващият офицер на местното подразделение на Бреговата охрана. Шойър им беше дал ясно да разберат, че никой човек или предмет не трябва да напуска кораба без разрешението на Вашингтон.
Като стандартна превантивна мярка полицай от пристанищната полиция беше поставен на пост, за да са сигурни, че никой няма да се качи или слезе от кораба без тяхно знание. Служителите от митницата минаха покрай полицая и се качиха по трапа към вътрешността на гигантския кораб. Те имаха заповед да открият точното местонахождение на въпросния контейнер, след което да протакат колкото се може по-дълго, за да спечелят време. Докато не пристигне Екипът за търсене и реагиране.
След двайсет изпълнени с напрежение минути те се обадиха по радиостанцията на началника на пристанището и докладваха, че интересуващият го контейнер е затрупан най-отдолу. След консултации с един от докерите беше пресметнато, че ще разчистят терена за не по-малко от един час, ако използват два крана, и четирийсет минути, ако използват три. Шойър проведе бърз разговор по телефона с Макмахън от Вашингтон, който на свой ред попита Раймър от Министерството на енергетиката как да постъпят. Раймър им отвърна, че хората му най-лесно ще оценят ситуацията, ако имат достъп до всичките четири страни на контейнера. Когато все пак Макмахън го притисна да даде някакво разумно предложение, Раймър му каза да свали контейнера, за да е готов, когато пристигне екипът му.
Два от гигантските кранове на стойност по шест милиона долара оживяха почти едновременно. След потвърждение, че Екипът за търсене и реагиране е кацнал във военновъздушната база, в действие влезе и третият кран. Под зоркото око на митничарите разтоварваните контейнери се подреждаха на специално отделено място на площадката.
Специален агент Шойър следеше цялата манипулация със смесица от вълнение и страх. Той обичаше работата си в пълния смисъл на думата. Колумбия, Южна Каролина, не беше бляскаво място за кариера като Ню Йорк, Маями или Лос Анджелис, но на Шойър и така му харесваше. Имаше достатъчно състезателен дух, за да се издигне в йерархията на ФБР, и беше достатъчно умен, за да разпознае един перспективен пост.
Перспективата беше в Колумбия, Южна Каролина. Държавната му заплата тук беше малко по-ниска от тази, която би взимал в Ню Йорк или Вашингтон, но жена му и петте деца обожаваха това място. Хората бяха добри и любезни, климатът беше чудесен, а релефът — свеж и богат на зеленина. Бяха се превърнали в семейство играчи на голф, като дори децата играеха през уикендите и през лятото. Той и съпругата му имаха възможност да играят на публично игрище, което обаче беше по-добро от тези в повечето частни клубове около Вашингтон. Една година по-късно жена му каза, че ако го повишат, тя с децата ще си остане тук, а той ще идва да ги вижда в събота и неделя.
През последните две години беше привикнал с бавния ритъм на живота тук, в югоизточната част на Щатите. Вече не се стремеше към динамични действия както когато беше на двайсет и на трийсет. Беше започнал кариерата си като ченге в Детройт, провеждащо нощни патрули в едни от най-опасните райони на града. Тогава адреналинът още го привличаше. Всяка нощ имаше изненади. Обикновено се оплакваха за семейно насилие, но случаите бяха крайно непредвидими. Често се стигаше до насилие, обикновено в умерени граници, но понякога последствията се оказваха смъртоносни. Две години по-късно той премина в Бюрото, където се ценяха друг тип действия. Постът му изискваше повече разследване и обикаляне, бумащина и търпение. Но когато разследването стигнеше до логичната си развръзка, го обземаше неповторимо чувство на удовлетворение. Четирийсет и шест годишният агент намираше за изключително удовлетворително да затваря лошите зад решетките и с това да си изкарва хляба.
Дик Шойър обичаше да се отличава с постиженията си. Затова беше избрал работата в органите на реда. И сега, докато гледаше към масивния контейнеровоз, дошъл от другия край на света, той се надяваше днес всички да се отличат. Независимо дали му харесваше или не, в момента го гледаха под лупа. Макмахън го беше предупредил, че президентът и Съветът по национална сигурност наблюдават ситуацията от много близо. А като капак на всичко, там някъде, в лабиринта от метални контейнери, вероятно се криеше ядрено оръжие, което може да изтрие целия исторически град Чарлстън от лицето на земята. Шойър не се страхуваше да залавя и най-закоравелите престъпници. Но атомната бомба беше нещо друго.