Когато Екипът за търсене и реагиране се появи, от сърцето му сякаш падна камък. Сега можеше да прехвърли отговорността на хората, които знаеха какво да правят. Деби Ханусек беше придружена до наблюдателната площадка от един агент на Шойър. Запознаха се накратко и после, Слава Богу, Ханусек мина направо към основната тема.
— Предполагам — тя посочи към морето, — това е въпросният кораб, който развълнува така силно всички.
Началникът на пристанището й подаде бинокъл.
— Въртим се около контейнера от десет минути. Ето онзи, червеният е, на шест реда от кърмата, поставен е най-отдолу, върху палубата.
— Не искахме да го местим, преди да дойдете — добави Шойър.
Ханусек кимна.
— Е… щом не е гръмнала по време на трансатлантическия преход, няма да гръмне и при разтоварването. Защо не наредите на крана да го прехвърли на земята, където моите хора ще имат пространство за действие.
— Нашата СИКК е готова да се включи — намеси се служителят от митницата и посочи една подобна на палатка конструкция, разположена на площадката за товари.
СИКК означаваше Система за контрол на коли и контейнери. Това беше портативна система, която измерваше плътността на предметите. Ханусек поклати глава.
— Първо бих проверила за наличие на радиация.
Тя се обърна отново към началника на пристанището и към Шойър:
— Имате ли някое уединено място, където да погледнем контейнера далеч от чужди очи и уши? — Тя забеляза, че агентът пред нея също е с яке на ФБР, но реши, че не е уместно да му прави забележка пред другите.
— Да. — Началникът на пристанището взе радиостанцията и повика отговарящия за разтоварването:
— Ханк, докарай един от хората си на платформа 105 за инспекция. — Човекът, който се занимаваше с координацията на разтоварителните операции, потвърди и няколко секунди по-късно големият кран надвисна над червения контейнер.
Докато другите нервно наблюдаваха от площадката, Ханусек хвана за ръката единия от агентите, посрещнали я на летището:
— Да вървим.
На слизане по стълбите агентът попита:
— Няма ли да се скарате и на шефа ми, задето носи фирмено яке?
Ханусек се засмя.
— Не, по-добре е да не го закачам. Ама и вие сте много докачливи на тази тема. Мислех си, че е редно ти да му го кажеш, просто да повториш моите думи.
Докато идваха от военновъздушната база насам, Ханусек беше разбрала, че младият агент е излязъл само преди три месеца от академията на ФБР. Личеше му, че не желае да противоречи на началника си по никакъв начин.
— Надявам се проклетото нещо да не гръмне, преди да се приближат — измърмори тя.
Младежът я погледна с широко отворени очи, докато се опитваше да навакса на темпото й на ходене.
— Сериозно ли говорите?
Деби само се засмя и продължи напред. Не можеше да разбере защо хората винаги стават толкова нервни, когато се озоват близо до ядрено оръжие. В сравнение с другите бомби тези бяха невероятно по-сигурни и безопасни.
40
Закритият паркинг на Саут Карълайна Акуейриъм предлагаше отлична гледка. Ал Ямани седеше в колата и наблюдаваше ставащото долу с повишен интерес. Пътното движение вече беше в своя час пик и центърът гъмжеше от коли. Това му беше само от полза, тъй като допълнително скриваше присъствието му. Кораби и влекачи непрекъснато влизаха и излизаха от пристанището, камиони и влакове щъкаха по платформите за разтоварване, а гигантските кранове местеха вездесъщите стоманени блокове и ги подреждаха на купчини като детски кубчета. Търговията се въртеше с впечатляващи темпове и мащаби. Което действаше успокояващо на саудитския воин. При цялото това трескаво движение той не виждаше как американците ще засекат един определен товар. Толкова много неща се случваха едновременно, че шансовете бяха категорично на негова страна.
Ал Ямани знаеше, че някъде в редицата от камиони са и двама негови другари по оръжие, които чакат да приберат контейнерите. Те не подозираха, че ги наблюдава, а и той не възнамеряваше да го показва. Този смел план беше толкова важен и сложен, че ал Ямани лично дойде в Америка и сам да се погрижи всичко да мине добре. Никоя от клетките в Щатите не беше уведомена за неговото пристигане. Другите не одобряваха решението му, не го пускаха да заминава, но накрая се примириха. Съзнаваше, че се съгласиха отчасти от съжаление заради неизлечимото му състояние. Но той не се срамуваше, защото беше убеден, че постъпва правилно.