Шойър и хората му задействаха плана. Макмахън се обади от Вашингтон и повтори предположението, което тревожеше и Рап — че някой чака в пристанището, за да прибере ядреното устройство. След като се обадиха на пристанищните власти, разбраха, че един камион наистина чака да качи контейнера, пристигнал току-що от Пакистан. Шойър не виждаше защо трябва да усложнява нещата. Беглото наблюдение показа, че в камиона пътуват двама души.
Един от неговите агенти предложи да повикат тактически екип за поддръжка, но Шойър отхвърли идеята. Разполагаше с шестима души и с още десетина местни ченгета, въоръжени с пушки-помпи и картечни пистолети. Ако въпросните двама не пожелаеха да се предадат доброволно, имаха достатъчно огнева мощ да се справят с тях. Най-важният фактор беше времето. Беше се образувала опашка от камиони, чакащи реда си. Ако не пуснеха скоро тези камиони в терминала, терористите можеха да заподозрат нещо и да духнат.
Шойър пресметна, че шансовете да заловят двамата мъже, без да наранят никой друг, са най-големи, ако ги пусне да влязат в терминала. Щеше да е като примамването на бик в кланица. С помощта на началника на пристанището, един от главните товарачи и двама оператори на кранове той бързо състави ефикасен план.
Шестимата агенти на ФБР чакаха скрити зад контейнерите от двете страни на асфалтирания път за камиони. Шойър се увери, че са заели позиции, и нареди да пропуснат камионите в терминала. От наблюдателната площадка се виждаше как разтоварват „Мадагаскар“ и още един кораб. Сините кранове, които вдигаха дългите по над десет метра контейнери, не можеха да се сбъркат с нищо друго в далечината. Техните хипнотични движения подсказаха брилянтна идея на специалния агент на ФБР, отговарящ за двата щата — Колумбия и Южна Каролина.
Когато първият камион паркира на площадката за товарене, Шойър нареди на хората си по радиостанцията да се приготвят. Шофьорите на камиона нямаше как да видят, че докато товареха машината пред тях, втори кран спусна контейнер зад техния камион, за да блокира пътя им за отстъпление. Шойър ясно виждаше лицата на заподозрените, докато те, вдигнали глави нагоре, наблюдаваха как товарят контейнера на камиона пред тях.
Шойър изчака подходящия момент и нареди на служителите си да тръгват. Трима агенти връхлетяха камиона от двете страни. Първият отвори вратата, вторият издърпа човека отвътре и го хвърли на земята, а третият прикриваше другите двама с вдигнато оръжие от разстояние три метра. Двамата заподозрени бяха надвити и оковани с белезници, без дори да гъкнат.
47
Хеликоптерът „Сикорски S-61 Сийкинг“ прелетя над столицата по-бързо от обикновеното. Пилотите на „Марийн 1“ не споделяха увереността на президента, че връщането в Белия дом е напълно безопасно и няма от какво да се страхуват. Не бяха свикнали да казват на президента какво да прави. Затова като всички добри авиатори от морската пехота, те следваха заповедите и изпълняваха задачите си перфектно. Служителите от Сикрет Сървис обаче се държаха малко по-различно. Джак Уорч, специалният агент, отговарящ за президентската охрана, беше протестирал категорично. Първо пред Валъри Джоунс, а после и пред самия президент.
Уорч и президентът поддържаха добри работни взаимоотношения. Президентът почти винаги се вслушваше в съветите на специалния агент. Особено в тези, отнасящи се до сигурността. Хейс често постъпваше както му каже Уорч, за да успокои страховете му. Но когато стана дума за завръщане в Белия дом в разгара на кризата, президентът остана неумолим. Уорч вдигна скандал, но се отказа навреме. Също като при летците от морската пехота, заповедта на президента беше закон. Уорч официално изказа мнение, че подобно преместване е прибързано и необмислено, но малко след това се примири и отиде да организира заминаването на президента.
Айрини Кенеди, както обикновено, беше наблюдавала мълчаливо. Тя бе склонна да чете между редовете и да търси зад всяко действие политически мотиви. Изкарала целия си съзнателен живот в ЦРУ, Кенеди одобряваше тайните. За нея нямаше съмнение, че е по-добре редовите американци никога да не разберат какво се е случило в Чарлстън. Животът им и без това беше достатъчно труден, за да се тревожат и за опасността от ядрено унищожение.
За съжаление, покриването на цялата история вече беше невъзможно. Медиите бяха надушили нещо. Още когато започна операция Ноев ковчег, Кенеди съзнаваше, че на следващия ден журналистите веднага ще разберат всичко. И се оказа права. Не само че репортерът от „Таймс“ в разговора си с Джоунс отказа да не разгласява наученото, но сега към него се бяха присъединили още двама репортери. Бедният Тим Уебър, прессекретарят на Белия дом, геройски сдържаше напора. Ако не се върнеха бързо в Белия дом и не му помогнеха, потопът щеше да помете всичко.