Кенеди беше истински професионалист, но също така и реалист. Да скрият от пресата и американския народ случилото се през последните дванайсет часа беше безнадеждно начинание. По-рационалният вариант на действие беше да изкарат сами наяве информацията и да се опитат да контролират движението й. По тази точка Кенеди беше напълно съгласна с президента и началничката на неговия кабинет. Би предпочела Хейс да стои затворен на сигурно в обект „Р“ докато не се проясни картината на заплахата, но на карта бяха поставени изключително важни политически и икономически интереси.
Икономическите проблеми бяха лесни за разбиране. Финансовите пазари вирееха в стабилна среда. Щом повишаването на лихвените проценти или увеличаването на безработицата можеха да сринат фондовия пазар, какво оставаше за новината, че цялото политическо ръководство на Америка се е евакуирало от Вашингтон. Хейс не спомена политическите последици, но Кенеди много добре знаеше какво има предвид. Той не можеше да си позволи да се крие в бункера, докато редовите граждани продължават да ходят на работа, без да знаят нищо. Противниците му щяха да го обвиняват за страхливец.
Хейс твърдо държеше на мнението си, че най-бързият и най-добрият начин да се избегне паниката е да се върне зад бюрото си в Овалния кабинет и да продължи да управлява страната. До голяма степен Кенеди беше съгласна с него и го каза, когато той я попита. Тогава на президента му хрумна импровизиран план. Той нареди на вицепрезидента и на министъра на вътрешната сигурност да останат в бомбоубежището в Маунт Уедър. На министъра на финансите Кийн каза да дойде за среща при него в Белия дом. Държавният секретар Бърг щеше да остане в обект „Р“ заедно със съветника по националната сигурност Хейк, а Джоунс щеше да го придружи в Белия дом.
Айрини вече не помнеше колко пъти е летяла с хеликоптера „Марийн 1“. Прекалено много бяха. Но в момента се чувстваше, че летят по-бързо от обичайното. Погледна през малкия илюминатор. Долу се виждаше паметника на загиналите във Втората световна война. Работници поставяха пейки и приготвяха мястото за възпоменателната церемония в събота. Рап бе на път за Щатите и се очакваше да пристигне вечерта. Утре сутринта тя щеше да му подаде нишката, за да разследва всякакви възможни връзки между разкрития терористичен заговор и церемонията.
Хеликоптерът рязко се наклони и пътниците в него веднага се хванаха за облегалките на креслата. Кенеди погледна към Уорч, който седеше на малка сгъваема седалка зад пилотите. Като повечето агенти от Сикрет Сървис и той понасяше стоически нещата. По отегчения поглед и намръщеното лице обаче Кенеди можеше да познае, че не е много доволен от решението на президента да се върне в Белия дом.
Хейс се наведе напред, към пилотите.
— Джак, това за мое наказание ли е?
— Не бих си го и помислил, господин президент. Просто гледаме да ви доставим в Белия дом навредим, без риск да ни свалят, докато сме във въздуха.
Хейс погледна към Кенеди и й се усмихна. За втори път тази сутрин й каза:
— Страхотна работа свърши, Айрини. Не знам какво щях да правя без теб.
— Благодаря, господин президент. — Кенеди също си позволи да се усмихне. — Но трябва да благодарите на Мич, а не на мен.
— Не се безпокой, и това ще стане.
Той хвана дланта й с почти момчешки ентусиазъм и добави:
— Успяхме да спрем копелетата, Айрини! Спряхме ги на време. Те бяха готвили операцията си дълго, а ние ги спряхме в движение.
Кенеди се усмихна по-широко.
— Да, така е, сър. Спряхме ги.
Директорът на ЦРУ не беше от тези, които обичат да се фукат, но в момента дори за нея беше трудно да потисне опиянението от триумфа. Триумф, че са осуетили терористична атака срещу Вашингтон.
Кортежът постепенно си пробиваше път през натовареното градско движение. Три черни шевролета „Събърбън“ с правителствени номера, мигащи лампи и виещи сирени. Без полицейски ескорт. Когато джиповете минаха през тежката черна порта на Белия дом, глутницата репортери, застанали на Северната поляна, изоставиха всичко и хукнаха към тях. Един кльощав телевизионен репортер доста комично се буташе редом с по-яките фотографи и оператори. В нормални случаи всички се редяха на опашка. Репортерите, които имаха най-голям стаж в отразяването на Белия дом, бяха с предимство пред останалите. Но не и тази сутрин. Натискът беше невероятно силен. Директори крещяха в микрофоните на слушалките си, редактори викаха в мобилните си телефони. Фабриката за слухове вече работеше на пълни обороти и глутницата беше като обезумяла.