Тъмните матови стъкла на джиповете бяха непроницаеми дори за най-ярките проблясъци на светкавиците и фотографите не можеха да разберат кой се намира в средната кола, колкото и упорито да се опитваха. Опитът ги беше научил да не обръщат внимание на първата и последната кола, в които най-вероятно се возеха късо подстригани, въоръжени здравеняци в тъмни костюми. За хората, живеещи дълго време във Вашингтон, подобна картина беше нещо обичайно. Важни персони се возеха в черни коли с тъмни стъкла и с бодигардове. Много, много типично за американската столица.
Когато в Белия дом влизаха такива ескорти, тези същите „калени в боя“ репортери ги удостояваха само с любопитен поглед и нищо повече. Тази сутрин обаче липсата на подходящи кадри за емисиите доведе репортерите, фотографите и папараците почти до отчаяние. Никой нито влизаше, нито излизаше от сградата, в която се намираше работното място на президента.
Вратите на първия и третия джип се отвориха и група мъже — всеки носеше тъмни очила и миниатюрна слушалка в ухото си — излязоха и направиха кордон за шефа си. Главният прокурор Стоукс също слезе от задната седалка на средната кола, а зад него плътно го следваше Пеги Стийли.
Репортерите се развикаха, започнаха да задават въпроси, фотографите защракаха с фотоапаратите, а операторите с камерите заразбутваха всички в опита си да заснемат кадри в близък план.
Стоукс закрачи към входа на сградата, без изобщо да трепне. Беше преживявал подобни събития достатъчно често и знаеше, че е важно да запазиш спокойствие и да изглеждаш колкото се може по-достолепен пред медиите. Ако вместо това се пазиш с ръце от светкавиците, журналистите и аудиторията само ще си помислят, че се опитваш да скриеш нещо от тях.
— Господин главен прокурор! — извика един от репортерите. — Вярно ли е, че президентът снощи се е евакуирал от Белия дом?
— Къде се намира президентът в момента? — обади се друг.
Стоукс продължи мълчаливо напред. Годините му адвокатска и юридическа практика го бяха научили да не удостоява с внимание подобни въпроси, но тази сутрин, след това, което се случи, той реши да се позабавлява малко:
— Отивам да се срещна с него.
Главният прокурор и високата стройна блондинка влязоха в сградата и оставиха журналистите отвън, скептично настроени към току-що чутото. Цяла сутрин бяха настоявали пред прессекретаря на Белия дом да разберат къде е президентът, но без резултат. Фактът, че прессекретарят отказа да отговори на въпросите им, само доказваше, че Хейс не е вътре.
Неколцина репортери продължиха да задават въпроси и когато Стоукс влезе вътре, но млъкнаха, след като тежките бели врати се затвориха. Когато суматохата утихна, те чуха шум в небето. Шум, който им беше много познат. Затичаха се на север, встрани от сградата и се заоглеждаха нагоре. Характерното свистене на витла. Само един хеликоптер в света можеше да проникне във въздушното пространство над Белия дом.
Един след друг те започнаха да ругаят Тим Уебър, задето не им е разрешил да отразят пристигането на президента.
48
Пеги Стийли прекрасно си даваше сметка, че за пръв път посещава Овалния кабинет. Затова й се искаше външният й вид да съответства на случая, но уви. От прическата, грима и дрехите й имаше какво още да се желае. Както винаги главният прокурор Стоукс беше облечен безупречно, в еднореден костюм „Хюго Бос“. Стийли знаеше, че някой от служителите на Стоукс се е отбил до дома му, където неговата идеална женичка беше приготвила багажа на прокурора в любимата му чанта „Орвис“.
Стийли нямаше свои служители, още не. Поради тази причина беше облякла скучен сив костюм с панталон „Талботс“. Само него успя да метне в багажа снощи. В този костюм нямаше нищо вълнуващо или запомнящо се. И за капак на всичко, тя нямаше под ръка нищо подходящо за него — нито огърлица, нито обици или дори гривна, часовник или шнола за косата. Беше вързала косата си с най-обикновен ластик, а на краката си имаше обувки с плоски подметки „Джил Сейнт Джон“.
Стийли беше идвала десетки пъти в Белия дом за срещи с други висши служители от администрацията. Дори беше седяла на задните редици по време на няколко съвещания на президентския кабинет. Но в тези случаи тя беше само едно сред многото лица. Тази сутрин ситуацията беше различна. Стийли щеше да твори историята, да направи така, че бъдещите поколения да я помнят. Стоукс й беше разказал как рязко е скастрил вицепрезидента и как президентът е реагирал одобрително на постъпката му. Беше се появила прекрасна възможност. От тях се искаше само да се възползват, а Стийли имаше план, който щеше да обслужи интересите на всички.