54
Рап не можа да се наспи добре. След като се въртя и мята в леглото през остатъка от нощта, в шест сутринта се разсъни окончателно и стана. Умът му не намираше покой, а тялото му, свикнало с усилена физическа дейност поне шест дни седмично, се нуждаеше от разгрявка и упражнения. Затова заряза прохладната си къща в залива Чесапийк и излезе да потича. Влажният сутрешен въздух не представляваше проблем за него. Стъпките му отекваха по асфалтовата настилка на пътя с ритъм, който наподобяваше повече спринт, отколкото обикновено тичане. По голите му гърди се стичаше пот. Буквално усещаше как от тялото му се отделят вредните токсини. Преди да излезе, се поколеба дали вместо бягането да не поплува. Натоварването върху ставите му щеше да е по-слабо, а и напоследък се бяха появили нови болежки. Годините на усилено спортуване и състезания по триатлон, да не говорим за работата му в ЦРУ, си казваха думата.
За щастие предпочете тичането. Когато се разгря, усети как силите му се възвръщат. Погледна часовника и си отбеляза наум времето. Беше взел разстоянието за шест минути. А до скоро го пробягваше за пет минути. Онези дни обаче бяха останали в миналото. Подобни рекорди бяха за по-млади бели дробове и сърца и най-вече за по-млади колена.
Втората половина от маршрута не мина така добре. Енергията му секна и резултатите значително се влошиха. На десетия километър вече изоставаше с двайсет и две секунди от средното си време. Както обикновено спринтира до „финала“ — края на неговата автомобилна алея, и продължи със забавено темпо още петдесетина метра. После се върна по алеята, като се наруга за забавянето.
Отиде при дока и свали маратонките, чорапите и малката си чантичка. В нея се помещаваха бутилка вода, компактния деветмилиметров пистолет, с който никога не се разделяше. Гмурна се във водата, морето му подейства релаксиращо и той се отпусна за около пет минути, за да се разхлади. Реши да отиде първо в Обединения център за борба с тероризма преди срещата в Белия дом. Върна се в къщата, взе си душ и се обръсна. Облече си светлосив летен костюм, набързо закуси и напълни термоса си догоре с горещо черно кафе. В 7:40 той беше в офиса на заместник-директора на ФБР по борбата с тероризма. Рап и Скип Макмахън се познаваха само от няколко години, но се разбираха добре. Дори доста добре — Рап веднага усети, че Макмахън се държи малко странно. Мич седна на единия от столовете пред бюрото на Макмахън. Кабинетът миришеше на прясна боя и нов мокет. Рап беше леко изненадан, когато видя Макмахън облечен в официална риза с къс ръкав и вратовръзка. За щастие модните вкусове на заместник-директора на Бюрото нямаха нищо общо със способностите му на федерален агент.
— Ти си се върнал — бяха единствените думи на Макмахън.
Рап кимна и отпи от кафето. Забеляза и нехарактерно изнервеното поведение на събеседника си. Нещо ставаше. Досещаше се, но първо щяха да си разменят обичайните любезности. Спомни си какво му каза Акрам снощи.
— Скип, не ми се струваш много ентусиазиран.
— Ами… не можем всички да сме чаровни и красиви като теб.
Рап се засмя.
— Да, прав си. — Той прокара пръст по белега на бузата си.
— Още ли мрънкаш за тая дреболия? — Макмахън поклати глава и престорено изрази учудване. — Това не е нищо. Трябва да видиш белега от моята вазектомия. По-дълъг е поне с трийсет сантиметра.
Мич отново се засмя.
— Вярно ли е, че напускаш?
— Откъде го чу? — предпазливо попита Макмахън.
— Подслушваме всичките ви телефони. — Рап запази каменна физиономия, като на играч на покер. — Знам от години за вазектомията ти.
Макмахън се усмихна резервирано и попита:
— Сериозно ли говориш?
— Айрини ми каза.
Заместник-директорът се обърна към празната бяла стена. Беше я помолил да не казва на никого за бъдещите му планове.
— Не се притеснявай — продължи колегата му от ЦРУ. — Разбрах го, защото чух, че Раймър от Министерството на енергетиката мисли да си намери работа в частния бизнес.
— Наистина ли? — Макмахън изрази едновременно облекчение и изненада. — При кого?
— Не знам.
Двамата се намираха в сходно положение. Бяха отдали над трийсет години от живота си в служба на държавата и макар че до задължителното пенсиониране им оставаше малко, и на двамата им беше обещано удължаване на срока поради особената важност на постовете, които заемаха.
— Ами… Не бих казал, че ако се оттегли, ще го виня за нещо. Но със сигурност отсъствието му ще се почувства.
— Това е важи и за теб.
Макмахън не беше убеден в тези думи.
— Месец след като се оттеглим, вие ще сте забравили за нас.