Макмахън далеч не беше свършил.
— Бреговата охрана беше поставена в бойна тревога за издирването на яхтата. Откриха я в сряда сутринта. Един служител от Националния резерват на Мерит Айлънд я забелязал.
— Къде е това?
— Близо до Кейп Канаверал.
— Страхотно, няма що. Нали за тази седмица не се планира изстрелване на космическа совалка?
— Не, вече проверих.
Рап сбърчи вежди.
— Защо в Кейп Канаверал тогава?
Заместник-директорът на Бюрото сви рамене.
— Не знам. Предупредихме НАСА и местните власти, но досега не се е случило нищо подозрително. Но имам нещо на другия фронт.
Макмахън започна да рови в някакви папки. Откри търсената и я отвори. После показа на Рап черно-бяла фотография и го попита:
— Сещаш ли се кой е този?
— Не.
— А би трябвало. Никога не бихме го пипнали без твоята помощ.
Мич се вгледа във фотографията.
— Не се сещам.
— Този младеж, който по някаква случайност преминава митническия контрол в летището на Лос Анджелис, е не кой да е, а Имтаз Зубаир, един от нашите изчезнали пакистански ядрени учени.
— Кога е влязъл в страната?
— В понеделник.
— И вече сте го затворили?
— За съжаление, не.
Рап се облегна назад, разочарован от отговора.
— Мислех, че сте го заловили.
— Открихме, че е влязъл в страната.
— Някаква идея къде може да е сега?
Макмахън знаеше, че приближава до кулминацията.
— Знаем, че в Лос Анджелис се е качил на самолет на „Делта Еърлайнс“ и е отлетял за Атланта.
— Значи сте го арестували, когато е слязъл в Атланта?
— Още не. Имаме проблем със записите от камерите, но очакваме да го разрешим тази сутрин.
— Ами какво стана с двамата, които хванахте в Чарлстън?
В този момент Макмахън съвсем се притесни.
— Държим ги под арест — заувърта.
— Къде? — Рап усети нещо нередно.
Макмахън стана и затвори вратата.
— Държат ги в Изправителното заведение на окръг Феърфакс.
— Не, не говориш сериозно. Те са тук, в града?
— Виж… преди да си се втурнал… трябва да ти кажа някои неща. За начало… и двамата са натурализирани американци.
— Ни ме пука, ако ще да са първородните братя на президента! — извика Рап. — Трябваше да ги затворят в казармата на флота в Чарлстън или дори в Гуантанамо. Но най-добре ще е, ако ми ги предадат на мен!
— Мич, те имат адвокат.
— Адвокат! — Рап скочи на крака. — Ти майтапиш ли се?
— Не е обикновен адвокат… Той е специалист по човешките права от Атланта. Има много връзки във Вашингтон. Вчера се обърна към медиите и…
— Не ме интересува кой е! — прекъсна го Рап. — Та това е смешно!
— Вината не е моя — оправда се Макмахън. — Повярвай ми.
— Чакай да позная. Те са араби, нали?
Макмахън кимна.
— Саудитци?
Заместник-директорът на ФБР кимна отново.
— Значи ми казваш, че двамата саудитци, които без съмнение са уахабити, вчера са се появили в Чарлстън, за да приберат ядрена бомба и ФБР е решило да бие отбой, защото са си наели адвокат?
— Ние не бием отбой и заповедта не е по инициатива на Бюрото. Идва директно от Министерството на правосъдието.
— От главния прокурор?
— Малко или много.
— Главният прокурор получава заповедите си от президента. Да не би да намекваш, че идеята е на президента?
— Не. Знам със сигурност, че не е негова идея. Дошла е от някъде другаде.
— Откъде?
Макмахън се поколеба, не от страх, че ще си навлече неприятности, а от предпазливост.
— Добре, ще ти кажа как започна всичко. Но искам да разбереш и гледната точка на останалите.
— Какво ще рече това? — изсумтя Рап.
— На теб не ти се налага да играеш по правилата, но ФБР е длъжно. Искам от теб само да разбереш законовите и политическите последици от случилото се вчера. Изслушай ме и после постъпи така, както намериш за добре.
Рап не разполагаше нито с търпение, нито с желание да слуша повече. Но тъй като искаше да разбере кой стои зад изключително глупавото решение, озапти гнева си за още няколко минути.
55
Тъмносиньото беемве петица се стрелна по натоварените улици с шеметна скорост. Макар и ядосан, мъжът зад волана владееше напълно автомобила. Вместо да прекоси река Потомак по моста Теодор Рузвелт Мемориъл, той пресече двете платна на шосето и отби по пътя към Паметника на морските пехотинци. Лесно откри лимузината. Рап зави към северната страна на монумента и рязко спря точно зад лимузината.
Както винаги, той набързо огледа района, докато паркираше колата и разкопчаваше колана си. После взе ключовете и слезе. Докато вървеше към лимузината, продължи да проверява обкръжаващия го пейзаж за нежелани наблюдатели. Задната врата на автомобила беше отворена и той се качи в него.