Тук се прояви като водещ привърженик на идеята Великобритания да подкрепи каузата на генерал Жиро в Алжир. Това бе или щеше да се окаже чудо-политика, ако не беше надиграна от оня другия, по-младши френски генерал, който през цялото време си живееше в Лондон и се опитваше да събере военна сила под названието „Свободна Франция“. Защо Уинстън изобщо обръщаше внимание на този човек, бе нещо, което никой от професионалистите не можа да проумее.
Не че имаше някаква полза от който и да било французин, разбира се. Никой не би могъл да твърди, че на сър Джаспър (посветен в рицарски сан в 1961 година за заслуги към дипломацията) му липсват най-главните качества, за да се справи с поста началник на Франция. Той изпитваше необходимата неприязън към тази страна и всичко, свързано с нея. След края на пресконференцията на президента Дьо Гол на 14 януари 1963 година, по време на която френският държавен глава затвори пътя на Великобритания към Общия пазар и стана причина сър Джаспър да прекара двадесет неприятни минути с министъра, това чувство се превърна в нищо в сравнение с чувствата му спрямо личността на френския президент.
На вратата се почука. Сър Джаспър се извърна от прозореца. Взе някакво синкаво копие от писалищната подставка пред себе си и го вдигна, сякаш го бе чел при почукването.
— Влезте.
Младият човек влезе в кабинета, затвори след себе си и доближи бюрото.
Сър Джаспър го погледна над стъклата на очилата си с формата на полумесец.
— А, Лойд. Тъкмо преглеждах този доклад, дето си го пуснал през нощта. Интересно, интересно. Неофициална молба от висш френски полицай към високопоставен британски полицейски служител. Прехвърлена към старши следовател от Специалния отдел, който намира за подходящо в случая да се обърне за съвет, неофициално, естествено, към младши чиновник в Разузнавателната служба. Хм?
— Да, сър Джаспър.
Лойд гледаше над бюрото към сухата фигура на изправения до прозореца дипломат, който изучаваше доклада му, сякаш за пръв път го виждаше. Бе схванал, че сър Джаспър най-малкото е вече добре запознат със съдържанието му и подчертаната невъзмутимост е вероятно поза.
— И този младши чиновник счита за уместно на своя глава и без да се обърне към по-висока инстанция, да услужи на човека от Специалния отдел, като му подхвърли една идея. Още повече, че това е идея, която без сянка от доказателства внушава, че британски гражданин, вероятно бизнесмен, всъщност може да се окаже безжалостен убиец. Хм?
Къде ли се цели дъртият дръвник, помисли си Лойд.
Скоро разбра къде.
— Озадачава ме, драги ми Лойд, обстоятелството, че макар това запитване, неофициално, естествено, да е пристигнало вчера сутринта, началникът на отдела в министерството, най-тясно свързан с онова, което става във Франция, бива информиран едва двадесет и четири часа по-късно. Не смятате ли, че това е доста странно?
Лойд усети накъде бие началникът. Междуресорно съперничество. Но той също така си даваше сметка, че сър Джаспър е силна фигура, дълбоко посветен, в течение на десетилетия, в борбата за власт на йерархията, чиито съставки обикновено полагаха повече усилия именно за тая борба вместо за придвижване на държавните дела.
— Приемете най-дълбоките ми уважения, сър Джаспър. Молбата на старши следователя Томас бе отправена към мен, макар и неофициално, както казвате, снощи в девет часа. Докладът бе изготвен в полунощ.
— Така, така. Но забелязвам също, че тази молба е била и удовлетворена преди полунощ. Бихте ли ми казали защо е станало така?
— Сметнах, че молбата за съвет в едно предварително проучване е обичайно междуресорно сътрудничество — отвърна Лойд.
— Ах, нима? Нима? — Сър Джаспър бе изоставил позата на леко любопитство и част от накърненото му честолюбие изби на повърхността. — Но очевидно не и в контекста на обичайното междуресорно сътрудничество между вашата служба и френския отдел?
— Докладът ми е в ръцете ви, сър Джаспър.
— Малко късничко, господине. Малко късничко.
Лойд реши да нанесе ответен удар. Той знаеше, че ако е допуснал грешка, като не се е допитал до по-висока инстанция, преди да помогне на Томас, то тази инстанция трябва да е собственият му началник, а не сър Джаспър Куигли. А ръководителят на Службата бе любимец на подчинените си и ненавиждан от мандарините в министерството заради нежеланието му да позволява другиму, освен на себе си, да кастри неговите хора.
— Късничко за какво, сър Джаспър?
Сър Джаспър вдигна ядосано очи. Нямаше намерение да попадне в капана, като признае, че е твърде късно да се попречи да бъде удовлетворена молбата на Томас.