Роже Фре прокара пръсти през късо подстриганата си стоманеносива коса и отново се извърна към прозореца. Той не се притесняваше лесно, но в тази утрин на единадесети август бе притеснен. През многото години като вдъхновен последовател на каузата на Шарл дьо Гол той си бе създал име на корав мъж, скрит зад изтънченост и интелигентност, които го бяха изкачили до министерския пост. Ясните сини очи, които можеха да греят с привлекателна топлина или да смразяват, мъжествеността на масивния гръден кош и рамене, както и красивото сурово лице, привлекли възхитени погледи от немалко жени, ценящи компанията на мъже с власт, всичко това не бяха само атрибути от предизборната платформа на Роже Фре.
В отминалите дни, когато голистите трябваше да се борят за оцеляване с американската враждебност, британското безразличие, жирондистките амбиции и настървеността на комунистите, той бе усвоил изкуството да печели с бой. По някакъв начин бяха спечелили и човекът, когото следваха, на два пъти се завръщаше от изгнание, за да поеме върховната власт във Франция. А през последните две години битката се поведе отново, този път срещу хората, които два пъти връщаха генерала на власт — военните. Допреди няколко минути министърът си бе мислил, че последната битка заглъхва и враговете им за последен път се оттеглят в безсилна и безпомощна ярост.
Сега осъзна, че краят още не е дошъл. Един кльощав фанатизиран подполковник в Рим беше разработил план, който все още можеше да срине из основи цялата сграда, като организира убийството на един-единствен човек. Някои държави разполагаха с достатъчно стабилни институции, за да оцелеят след смъртта на президента или абдикацията на краля, както доказа преди двадесет и осем години Великобритания и както щеше да докаже, преди да изтече годината Америка. Роже Фре познаваше обаче твърде добре състоянието на институциите във Франция през 1963 година, за да храни някакви илюзии, че смъртта на неговия президент би могла да има и други последици освен метеж и гражданска война.
— Е — каза той най-накрая, все още загледан в огрения двор, — трябва да му се каже.
Полицаят не отговори. Едно от преимуществата на изпълнителя е правото му да върши своята работа и да оставя вземането на стратегически решения на оня, комуто се плаща за това. Нямаше желание да се самопредлага той да бъде този, който да съобщи на Дьо Гол. Министърът се извърна към него.
— Bien. Merci, Commissaire.86 В такъв случай ще помоля да бъда приет, за да информирам президента днес следобед. — Гласът му бе отривист и решителен. Нещо трябваше да се направи. — Надали е нужно да ви моля да запазите пълно мълчание по въпроса, докато изясня на президента положението и той да реши как да действаме оттук нататък.
Комисар Дюкре стана и излезе, за да се върне през площада и стотината метра надолу по улицата до портите на Елисейския дворец. Останал сам, министърът обърна към себе си жълтеникавата папка и отново бавно прочете съдържанието й. Той не се съмняваше в правотата на Ролан, а съгласието на Дюкре не му оставяше никаква възможност за маневри. Опасността бе налице, тя беше сериозна, не можеше да се избегне и президентът трябваше да научи за нея.
Натисна с неохота едно копче върху интеркома пред себе си и каза на веднага бръмналата насреща му дупчеста пластмасова конзола: „Дайте ми главния секретар на Елисейския“.
След минута червеният телефон до интеркома зазвъня. Министърът вдигна слушалката и замълча за миг.
— Monsieur Foccart, s’il vous plait.87 — Настъпи още една пауза, а после в слушалката прозвуча измамно кроткият глас на един от най-могъщите хора във Франция. Роже Фре обясни накратко какво иска и защо.
— Колкото е възможно по-скоро, Жак… Да, знам, че трябва да провериш. Ще почакам. Моля, звънни ми при първа възможност.
Отговорът дойде след час. Срещата бе насрочена за четири часа, веднага след края на следобедната почивка на президента. На министъра му мина за миг мисълта да заяви, че онова, дето лежеше на подложката за писма отпред, е по-важно от всякакви следобедни почивки, но заглуши протеста си. Като всички от близкото обкръжение на президента той знаеше колко е непрепоръчително да се противоречи на чиновника с кроткия глас, който имаше достъп до президента по всяко време и поддържаше частен архив с най-съкровена информация, от който хората се страхуваха, макар да не знаеха нищо конкретно за съдържанието му.