— Не съм казал, че не ни е позволено да действаме — поправи го Фре. — Казах, че не ни е разрешено да действаме открито. Всичко трябва да се върши тайно. Така ни остава само една алтернатива. Самоличността на наемника трябва да се установи чрез тайно разследване, той трябва да бъде намерен където и да е, във Франция или в чужбина, след което да бъде без колебание унищожен.
— … и да бъде без колебание унищожен. Това е, господа, единственият начин на действие, който ни остава.
Министърът на вътрешните работи огледа събраните около масата в конферентната зала на ведомството, за да им даде време да вникнат в казаното. В помещението имаше четиринадесет души, включително той самият.
Министърът стоеше прав начело на масата. До него отдясно седеше шефът на канцеларията му, а отляво — префектът на полицията — политическият ръководител на френските полицейски сили.
Отдясно на Сангинети покрай продълговатата маса седяха генерал Гибо, началник на SDECE, полковник Ролан, шеф на Оперативния отдел и автор на доклада, по едно копие от който лежеше пред всеки от присъстващите. До Ролан бе комисар Дюкре от Corps de Securite Presidentielle101 и полковник Сен Клер дьо Вийобан, офицер от Военновъздушните сили на служба в Елисейския дворец, фанатизиран голист, но известен в обкръжението на президента като фанатизиран и спрямо собствените си амбиции.
Вляво от г-н Морис Папон, префекта на полицията, бяха г-н Морис Гримо, генерален директор на националните антикриминални сили на Франция — Surete Nationale, и след това един до друг петимата началници на отделите, образуващи тази служба.
Макар и любим герой на писателите, представящи я като страшилище за престъпниците, самата служба е много малка и с малочисления си личен състав осъществява контрол над петте криминални отдела, които в действителност вършат работата. Задачите й са административни, както и на също тъй криворазбрания Интерпол, а самата тя няма на щат нито един детектив.
Човекът, под чиято команда се намираше националният следователски състав на Франция, седеше до Морис Гримо. Това бе Макс Ферне, директор на Police Judiciaire. Освен огромната Главна квартира на Ке дез Орфевр, много по-голяма от Главната квартира на Surete, разположена на улица Сосе № 11, зад ъгъла на Министерството на вътрешните работи, тази полиция контролираше и седемнадесет областни управления — по едно за всяка от седемнадесетте полицейски административни единици, на които бе разделена френската метрополия. Под тяхно ръководство се намираха селищните подразделения, общо 453 на брой — 74 централни комисариата, 253 местни комисариата и 126 полицейски участъка. Цялата мрежа бе пръсната в две хиляди градове и села на Франция. Това е криминалната полиция. В селските райони, както и по протежение на главните пътища по-общите задачи, свързани с поддържане на законността и реда, се осъществяваха от Националната жандармерия и Пътната полиция — моторизираната жандармерия. С оглед по-голямата ефикасност на действията, в много райони жандармеристи и полицаи деляха общи помещения и други съоръжения. Общият брой на хората под командването на Макс Ферне в Следствената полиция през 1963 година надвишаваше малко цифрата двадесет хиляди. Вляво от Ферне покрай масата бяха наредени началниците на другите четири отдела: Bureau de Securite Publique, Renseignements Generaux, Direction de la Surveillance du Territoire и Corps Republicain de Securite.
Първият от изброените отдели отговаряше главно за предпазване на сгради, комуникации, главни пътища и всякаква друга държавна собственост от саботажи и щети.
Вторият, наричан още Централна архивна служба, служеше като памет на останалите четири — в неговата главна квартира се съхраняваха четири и половина милиона лични дела на хора, попаднали в полезрението на френската полиция от деня на нейното основаване до ден-днешен. Те бяха наредени на почти деветкилометрови лавици и двойно картотекирани — по името на лицето, за което се отнасяха, и по вида на престъплението, за което е било осъдено или просто заподозряно. Регистрирани бяха също така имената на оправданите и на явилите се по делата свидетели. Макар по онова време системата да не бе още компютъризирана, архиварите се гордееха с това, че могат за броени минути да изровят подробности около извършен преди десет години палеж в някое селце или пък имената на свидетелите, явили се по някой незначителен процес, едва намерил място но страниците на вестниците.
Към това трябва да се прибавят всички пръстови отпечатъци, снемани във Франция, както и множество останали неидентифицирани. Имаше още десет и половина милиона регистрационни карти, включително граничния контролен лист на всеки турист, влязъл през кой да е пункт, и адресните карти, попълвани от всеки гост на френски хотел извън Париж. Само поради недостиг на пространство тези карти трябваше да се изхвърлят през определени, доста къси периоди, за да направят място на нови, огромни количества, постъпващи всяка година.