— Добре, Джон, благодаря ви. Това е всичко.
Освободил помощника, Малинсън извади от чекмеджето до половина изготвения доклад, сложи отново формуляра на машината и дописа отдолу:
„На нашето запитване Централният архив отговори, че при тях няма регистрирано лице, отговарящо на описание от рода на предоставеното ни от страна на комисар Клод Льобел. При това положение запитването е препратено към помощник-комисаря, отговарящ за Специалния отдел.“
Подписа доклада и взе горните три екземпляра. Останалите отидоха в кошчето за секретни документи, откъдето сетне щяха да бъдат унищожени, превърна ги в милиони малки парченца.
Един екземпляр сгъна в плик, който адресира до комисаря. Втори закопча в папката „Тайна кореспонденция“ и заключи във вградения сейф. Третия сгъна и прибра във вътрешния си джоб.
Нахвърли бележка в настолния си бележник:
„До: Комисар Клод Льобел, Заместник-главен директор, Следствена полиция, Париж.
От: Помощник-комисар Антъни Малинсън, Криминална служба, Скотланд Ярд, Лондон.
Съдържание: След ваше запитване днешна дата пълна проверка криминален архив не съдържа известно нам подобно лице точка всяко полезно сведение ще ви се изпраща по най-бърз начин точка Малинсън.
Час на изпращане: 12. 8. 1963.“
Беше малко след дванадесет и половина. Вдигна слушалката и когато телефонистката се обади, поиска да го свържат с помощник-комисаря Диксън, началник на Специалния отдел.
— Ало, Алек? Тони Малинсън. Можеш ли да ми отделиш една минута? С удоволствие, но няма как. Ще трябва да огранича обяда си с един сандвич долу. Май ще се окаже от най-напрегнатите дни. Не, само искам да те видя за малко, преди да излезеш. Добре, много добре, идвам веднага.
По пътя остави адресирания до комисаря плик върху бюрото на помощника.
— Отивам за малко догоре при Диксън от Специалния отдел. Бихте ли предали плика в кабинета на комисаря, Джон Р. Лично. И изпратете това съобщение. Напечатайте го сам в необходимата форма.
— Да, сър.
Малинсън остана прав до бюрото, докато детективът прочете бележката. Очите му се разшириха, когато стигна до края.
— Джон…
— Сър?
— И моля да запазите мълчание по въпроса.
— Да, сър.
— Пълно мълчание, Джон.
— Нито дума, сър.
Малинсън му отправи кратка усмивка и излезе от кабинета. Помощникът прочете съобщението за Льобел още един път, спомни си направените тази сутрин по поръка на Малинсън проучвания в Централния архив, свърза двете неща и прошепна: „Дявол да го вземе.“
Малинсън прекара при Диксън двадесет минути и успешно провали насрочения му обяд в клуба. Даде на ръководителя на Специалния отдел последния екземпляр от доклада до комисаря. Когато се надигна, за да тръгне, хвана дръжката на вратата и се извърна:
— Съжалявам, Алек, но това наистина попада повече в твоята област. Ако ме питаш обаче, в тая страна няма човек от този мащаб. Така че една хубава проверка на досиетата, и ще можеш да съобщиш по телекса на Льобел, че не можем с нищо да му помогнем. Да ти призная, тоя път не му завиждам на работата.
Помощник-комисарят Диксън, в чиито задължения влизаше и да държи под око всички откачени във Великобритания, на които би хрумнало да убият някой гостуващ политик, да не говорим за десетките озлобени или ексцентрични чужденци, намерили приют в страната, усети още по-остро нелепото положение, в което Льобел бе изпаднал. Да предпазваш свои и гостуващи политици от посегателства на неуравновесени фанатици, бе само по себе си крайно неприятно, но при тях човек можеше поне да разчита, че като аматьори ще се провалят при сблъсъка с неговия екип професионалисти от класа.
Собственият ти държавен глава да е прицел за посегателствата на вътрешна организация от опитни бивши военни бе още по-лошо. И все пак французите се бяха справили с ОАС. Като професионалист, Диксън им се възхищаваше за това. Наемането на чуждестранен професионален наемник обаче бе нещо различно. От гледна точка на Диксън в този случай имаше само една положителна страна: възможните заподозрени се свеждаха до такъв ограничен брой, че щеше да се окаже, той не хранеше съмнение, че в архивите на Специалния отдел не съществува англичанин от мащабите на лицето, издирвано от Льобел.
След излизането на Малинсън Диксън прочете копието от доклада. После повика собствения си помощник.
— Моля съобщете на старши следователя Томас, че бих искал да го видя в… — той погледна часовника си, пресметна колко би му отнел един доста съкратен обяд — точно в два.