През нощта изведнъж реши, че Мелер е причината за гибелта му. Изпитваше отвращение към мъртвеца и изнесе тялото му в предното помещение близо до вратата.
После час или два седеше на пода и безнадеждно повтаряше:
— Господи, но защо точно аз?… Защо точно аз?…
На втория ден водата му свърши и го замъчи жажда.
Окончателно бе разбрал, че не може да се спаси, бе се успокоил и замислил за своя живот — но вече другояче. Спомни си спора с лесничея в началото на пътуването. Мелер каза, че фермерите няма да разговарят с него. „Но защо“ — бе попитал Бегли. „Защото живеете на топло и уютно — му отговори Мелер. — Защото сте от върхушката. От онези, които ги предадоха.“ „Защо пък да съм от върхушката? — не се съгласи Бегли. — Да не би да печеля повече от тях?“ „Какво от това? — възрази лесничеят. — Работата ви е лека и винаги празнична. През всичките тези години те загиваха тук, а вие пишехте своите статийки, ходехте по ресторанти, говорехте остроумно…“
Разбра, че всичко това е истина. Оптимизмът, с който се гордееше, бе всъщност оптимизъм на щрауса. Просто той бе скривал главата си от лошото. Четеше във вестниците за екзекуции в Алжир, за глада в Индия, а си мислеше откъде да намери пари, за да поднови мебелите в голямата си петстайна квартира, как да вдигне доброто мнение на когото и да е за себе си поне с един градус. „Отарките“ — хората-отарки — разстрелваха протестиращите тълпи, спекулираха с хляба, готвеха тайни войни, а той се обръщаше на другата страна и се правеше, че не знае какво става.
От тази гледна точка миналият му живот излезе здраво свързан с това, което се случи сега. Никога не се бе опълчвал срещу злото и ето го възмездието…
През втория ден отарките се опитваха да го заприказват. Той не отговаряше.
Един отарк каза:
— Ей, журналисте, излез. Нищо няма да ти направим.
Другият до него се засмя.
Бегли отново си помисли за лесничея. Сега това бяха други мисли. Разбра, че лесничеят е бил герой. Всъщност единственият истински герой, с когото някога се е срещал. Той се бе изправил срещу отарките сам, без подкрепа, бореше се с тях и умря непобеден.
На третия ден журналистът започна да бълнува. Стори му се, че отново е в редакцията на вестника и диктува статията на секретарката.
Статията се наричаше: „Какво всъщност е човек?“
Диктуваше силно:
— Във века на удивително развитие на науката може да ни се стори, че тя е всесилна. Да си представим, че е създаден изкуствен мозък, два пъти по-голям и работоспособен от човешкия. Може ли надареното с такъв мозък същество да се смята за Човек? Кое ни прави такива, каквито сме? Способността да смятаме, че анализираме, да правим логически изводи или нещо друго, възпитано от обществото, което има връзка с отношенията между отделните хора, между личността и колектива? Ако вземем за пример отарките…
Мислите му се объркваха…
Сутринта на третия ден се чу взрив. Бетли се събуди. Стори му се, че е скочил и е вдигнал заредената пушка, но всъщност лежеше без сили до стената.
Пред него се появи муцуната на звяр. Напрегна се мъчително и изведнъж се сети на кого приличаше Фидлер. На отарк!
После тази мисъл изведнъж изчезна. Но усещаше, че го разкъсват, но за части от секундата Бегли успя да помисли, че всъщност отарките не са толкова страшни, че те са не повече от двеста в този затънтен край. Че ще ги надвият. Но хората!… Хората!…
Той не знаеше, че вестта за изчезването на Мелер се е разнесла по цялата област и докараните до отчаяние фермери изравят скритото оръжие.