Вече се стъмваше, когато пристигнаха във фермата.
От недостроената дървена къща излезе висок чернобрад мъж с разрешена коса и мълчаливо загледа Бетли и лесничея, които разседлаваха конете. После на площадката се появи жена с червеникава несресана коса и плоско неизразително лице. Зад нея се показаха три дечица. Две момченца на осем или девет години и момиче на около тринадесет години, тъничко, сякаш нарисувано с ефирна линия.
Петимата не се учудиха от пристигането на Мелер и журналиста, нито се зарадваха или се натъжиха. Просто стояха и гледаха мълчаливо. Това мълчание не се хареса на Бетли.
— По време на вечерята той се опита да ги заговори:
— Как се справяте с отарките тук? Много ли ви пречат?
— Какво? — Чернобрадият фермер сложи ръка на ухото си и се наведе над масата. — Говорете по-високо. Не чувам добре.
Това продължи няколко минути, фермерът упорито не желаеше да разбере какво искат от него. Най-сетне разпери ръце. Да, отарките се отбиват тук. Дали му пречат? Не, на него лично не му пречат. А за другите не знае. Не може да каже нищо.
В средата на този разговор тъничкото момиче стана, загърна се с кърпата и излезе, без да каже нито дума.
Веднага щом чиниите се изпразниха, жената на фермера изнесе от съседната стая два дюшека и взе да ги застила за гостите.
Но Мелер я спря:
— По-добре ще е да пренощуваме в плевника.
Жената се изправи и не каза нищо. Фермерът прибързано стана от масата.
— Защо! Спете тук.
Но лесничеят вече беше взел дюшеците.
Високият фермер ги изпрати до плевнята с фенер. Около минута ги гледаше как се приготвят и за момент на лицето му се изписа такова изражение, сякаш има нещо да им казва. Но той само вдигна ръка и се почеса по главата. После си отиде.
— Защо е всичко това? — попита Бегли. — Нима отарките се вмъкват в къщите?
Мелер вдигна от земята една дебела дъска, подпря с нея тежката яка врата и провери да не се изхлузи.
— Хайде да си лягаме — каза той. — Всичко се случва. И в къщи са се вмъквали.
Журналистът седна на дюшека и започна да се събува.
— Кажете ми, а останали ли са тук истински мечки? Не отарки, а истински диви мечки. Нали някога в тези гори е имало доста?
— Не е останала нито една — отвърна Мелер. — Когато се отскубнаха от лабораторията на острова, първото, което направиха, бе да унищожат истинските мечки. Вълците също. Тук имаше еноти, лисици — всичко унищожиха. Взеха отрова от разбитата лаборатория и изтровиха дребните животни. Тук по цялата околност се търкаляха издъхващи вълци — кой знае защо, не ги ядяха. А мечките изплюскаха. Понякога те и своите ядат.
— Своите?
— Разбира се, та те не са хора. От тях всичко може да се очаква.
— Значи, за вас те са просто зверове?
— Не. — Лесничеят поклати глава. — Ние не ги смятаме за зверове. Само в градовете спорят човеци ли са, или животни. Ние тук знаем, че те не са нито едното, нито другото. Разбирате ли, по-рано беше така: имаше хора, имаше и зверове. Нищо друго. А сега има и нещо трето — отарките. За пръв път, откакто светът светува, се е появило такова нещо. Отарките не са зверове — би било добре, ако бяха само зверове. Но не са и хора, разбира се.
— Кажете ми — Бегли разбра, че не може да не зададе този въпрос, баналността на който разбираше, — вярна ли е, че те лесно усвояват висшата математика?
Изведнъж лесничеят рязко се обърна към него:
— Чуйте, я по-добре млъкнете с тая математика? Стига! Лично аз не давам и пукната пара за онзи, който знае висшата математика. За отарките математиката е като две и две четири. И какво от това? Трябва да си човек — там е цялата работа.
Той се обърна и прехапа устни.
„Той има невроза — помисли си Бегли. — И то доста силна. Той е болен.“
Но лесничеят се беше успокоил. Беше му неудобно за избухването. Помълча малко и попита:
— Извинете, а вие виждали ли сте го?
— Кого?
— Ами че този гений, Фидлер.
— Фидлер? Виждал съм го. По поръчение на вестника говорих с него преди самото ми заминаване.
— Там сигурно го държат под стъклен похлупак? Да не падне прашинка върху него.
— Да, пазят го. — Бегли си спомни как провериха пропуска му и за пръв път го обискираха край стената около Научния център. После отново обиск и отново проверка — преди влизането в института. И трети обиск — преди да го пуснат в градината, където при него дойде и самият Фидлер. — Пазят го. Но той наистина е гениален математик. Бил е тринадесетгодишен, когато е направил своите „Поправки към общата теория на относителността“. Това е необикновен човек, нали?
— А как изглежда той?
— Как изглежда ли?
Журналистът се запъна. Той си спомни Фидлер, който излезе в градината с бял свободен костюм. Имаше нещо непохватно във фигурата му. Широк таз, тесни рамене, къс врат… Това бе странно интервю, защото Бегли усещаше, че всъщност интервюират самия него. Тоест Фидлер отговаряше на неговите въпроси. Но някак несериозно. Сякаш се надсмиваше над журналиста и въобще над целия свят на обикновените хора отвъд стените на Научния център. И самият задаваше въпроси. Но някакси глупави, например обича ли Бегли сок от моркови. Питаше, сякаш този разговор беше експериментален — той, Фидлер, изучава обикновения човек.