Джо се поотпусна и каза:
— Да бе. Нещо искаш да научиш ли?
Той като че ли ни се усмихна. Беше интересна усмивка — започна от устата и завърши преди да стигне очите. Той каза:
— Искате ли да построите такава машина, с която да се върнете назад във времето и да разберете какво е станало с динозаврите?
Виждах как Рей си мисли, че се забъркваме в нещо тъпо. Аз си помислих същото. Джо попита:
— Защо? Смятат да ни предложиш да ни построиш една, а?
Пияницата се озъби и отговори:
— Не, господине. Бих могъл, но няма да го направя. Знаеш ли защо? Защото преди няколко години си построих машина на времето, върнах се в Мезозойската ера и разбрах какво се е случило с динозаврите.
По-късно проверих как се пише „мезозойска“ и затова съм я написал тук правилно, проверих и какво означава „мезозой“, но трябваше доста да ни убеждава, преди Рей и аз да му повярваме. Но и това не даде резултат. Поканихме пияницата на нашата маса. Помислих си, че ако го оставим да говори малко, той може и да ни почерпи с това, което имате в бутилката, а и другите изглежда са си помислили същото. Но когато седна, той стискаше бутилката здраво с дясната си ръка и продължи да я стиска така до края на разговора.
— Къде си построил тази машина? — попита Рей.
— В университета Мидуестърн. Аз и дъщеря ми работихме върху проекта заедно. — Заприлича на колежанин, когато каза това.
— И къде е сега, в джоба ти ли? — попитах аз.
Той дори и не мигна. Не се и опитваше да се оправдае, без значение на колко оригинални се правехме ние. Той просто продължаваше да говори високо сам със себе си, като че ли уискито беше развързало езика му и него не го интересуваше дали ние сме там, или ни няма.
— Счупих я. Не я исках. Достатъчно бях видял от нея.
Ние не му повярвахме. Не му повярвахме даже и за секунда. За това си имахме причина. Ако човек построи машина на времето, би могъл да натрупа милиони, би могъл да спечели всичките пари на света, само като знае какво ще стане на стоковата борса, на надбягванията или на изборите. Никой не би захвърлил всичко това — поне аз не виждам основателни причина. И без това никой от нас нямаше да повярва в пътуване във времето, защото какво би станало ако наистина убиеш собствения си дядо? Както и да е.
— Да бе, счупил си я, сигурно. Как се казваш? — попита Джо.
Но той не отговори. Зададох му същия въпрос няколко пъти, докато най-накрая започнахме да го наричаме „професора“. Той изпразни чашата си и я напълни отново много бавно. Не предложи на нас, затова ние продължихме да смучем бирите си.
— Е, продължавай. Какво се е случило с динозаврите? — подканих го аз.
Не ни каза веднага. И когато започна да говори, гледаше втренчено в средата на масата, като че говореше на нея.
— Не знам колко пъти Карол ме връща във времето — само за няколко минути или часа — преди да направя големия скок. Изобщо не се интересувах от динозаврите. Исках само да разбера колко далече във времето може да ме върне машината със запаса от енергия, която имах на разположение. Предполагам, че е било опасно, но нима животът е толкова ценен, че да не си заслужава риска?
Той беше стиснал чашата си и изглеждаше, че мисли за нещо абстрактно, тогава като че ли прескочи нещо в съзнанието си и продължи нататък.
— Беше слънчево. Слънчево и светло. Сухо и сурово. Нямаше нито мочурища, пито папрати. Нищо от притурките на Мезозоя, които свързваме с динозаврите — мисля, че точно това каза.
Аз не винаги разбирам сложните думи, така че по-нататък ще се придържам само към това, което мога да си спомня. Проверих правописа на всички и мога да кажа, че въпреки алкохола, който беше поел, той говореше без заекване.
Може би това ни направи впечатление. Той изглеждаше толкова запознат с нещата, че всичко се лееше от устата му, сякаш изобщо не го затрудняваше.
Той продължи:
— Бяха най-ранните времена, сигурно Кредата. Динозаврите изчезваха — всички освен малките със своите метални колани и пушки.
Стори ми се, че Джо почти се стресна. Той спря на половината път до чашата, когато професорът завърши своето изказване. Джо попита ядосано:
— Какви „малки“ същества, с чии метални колани и какви пушки?
Професорът го погледна за секунда и след това отново насочи погледа си към нищото.
— Те бяха дребни влечуги, високи около метър. Стояха на задните си крака, с дебела опашка отзад и имаха малки ръце с пръсти. Талиите им бяха привързани със широки метални колани, от които висяха пушки. Но не бяха пушки, които стрелят с куршуми; това бяха енергийни прожектори.
— Те били какво? — попитах аз. — Кажи, кога е било това? Преди милиони години?