Горе-долу това беше всичко, което успях да забележа, преди да спуснат на вода линейния кораб. Не беше много, но достатъчно, за да подтикне момчешката ми душа към откривателство. В края на краищата, щом онова нещо от Еквадор можеше да прави такъв номер, защо да не може и това от нашата градина? Е, вярно; че нашето беше много по-малко, но на вид толкова си приличаха…
Нямаше и десет минути, откакто се бях върнал в къщи, и вече копаех около трифида, като внимателно разчиствах пръстта, за да го подтикна към „ходене“.
За нещастие новооткритото самоходно растение имаше една особеност, за която кинооператорите или не бяха разбрали, или по някакви свои съображения решили да премълчат. Във всеки случай аз нищо не подозирах. Бях се навел и съсредоточил цялото си внимание така да разчистя пръстта, че да не навредя на растението, когато изневиделица нещо ми зашлеви страхотен шамар и ме събори в безсъзнание…
Когато се свестих, видях, че съм в леглото, заобиколен от майка ми, баща ми и лекаря, който разтревожено ме наблюдаваха. Имах чувството, че главата ми е разцепена на две, болеше ме цялото тяло и, както открих по-късно, едната ми буза беше разкрасена с подпухнала резка от червени пришки. Настойчивите въпроси какво ме е сполетяло, че са ме намерили в безсъзнание в градината, бяха абсолютно безсмислени; нямах ни най-малка представа какво ме е ударило. И трябваше да мине известно време, преди да науча, че сигурно съм бил един от първите ужилени от трифид в Англия и отървал се само с това. Но преди още да се възстановя напълно, баща ми успял да разбере какво ми се е случило и когато отново можех да излизам в градината, видях, че той вече сурово си беше отмъстил на нашия трифид и хвърлил останките му в огъня.
След като ходещите растения станаха безспорен факт, пресата изостави предишната си хладина и им даде широка гласност. При това положение трябваше да им се измисли име. Някои ботаници бяха вече затънали в свойствените им многосрични думи на развален гръцки и латински, като се мъчеха да измислят разни варианти на ambulans и pseudopodia но хората и пресата се нуждаеха от нещо, което лесно се изговаря и не заема много място в заглавията. Ако можехте да надникнете във вестниците от онова време, ще видите, че те пишат за:
трикоти тринити
трикаспи трипедали
тригенати трипеди
тригони трикети
трилоги триподи
тридентати трипети
и още много други загадъчни неща, които даже не започват с „три“, въпреки че почти всички изхождаха от наличието на този активен тризъб корен.
Публично, частно и по баровете се водеха разгорещени спорове за един или друг термин на псевдонаучно, псевдоетимологично и много други псевдонива, но постепенно над цялата тази филологична физкултура започна да се налага една дума. Отначало тя не беше съвсем приемлива, но масовата употреба видоизмени първоначалното дълго „и“, а правописните навици бързо добавиха второ „ф“, за да няма никакво съмнение. И така възникна популярният термин. Лесно запомнящо се название, родило се в някоя вестникарска редакция като подходящо име на някаква чудатост, но обречено един ден да възбужда болка, страх и мъка-ТРИФИД1…
Първата вълна на всеобщия интерес бързо спадна. Е, действително трифидите бяха малко нещо чудновати, но това, в края на краищата, не се ли дължеше на факта, че те все още бяха новост? По същия начин хората са се отнасяли към новостите от отминали години — кенгура, гигантски гущери и черни лебеди. А освен това, като се позамисли човек, та толкова ли са по-странни трифидите от придънните риби, щраусите, поповите лъжички и стотици други неща? Прилепът е животно, което се е научило да лети. Това пък е растение, което се е научило да ходи — е, голяма работа.
То обаче притежаваше някои особености, които не можеха да бъдат отхвърлени с такава лекота. За произхода му все още нищо не се знаеше. Даже тези, които бяха чували за Умберто, все още не го свързваха с него. Внезапното му появяване, а още повече широкото му разпространение подтикваха към объркани размишления. Защото въпреки че съзряваше най-бързо в тропиците, съобщения за екземпляри на различен стадий на развитие се получаваха почти от всички краища на земното кълбо с изключение на полярните кръгове и пустините.
Хората с учудване и леко отвращение научиха, че растението е месоядно и че попадналите в чашката мухи и други насекоми практически се смилаха от лепкавото вещество, което се намираше в нея. Ние, които населявахме умерения пояс, знаехме, че съществуват насекомоядни растения, но не бяхме свикнали да ги срещаме извън специалните оранжерии и донякъде бяхме склонни да смятаме поведението им за непристойно или поне нередно. Но в същност откритието, което вся паника, беше, че спиралата, която се намираше на върха на стеблото, можеше да изхвърля тънко жило с дължина до десет фута, в което се съдържаше достатъчно отрова, че да убие човек, ако го удари по незащитено място.