Още щом хората осъзнаха опасността, последва повсеместно истерично сечене и изтръгване на трифиди, докато на някого не му хрумна, че в същност единственото, което трябва да се направи, за да станат безопасни, е да се премахне самото жило. След това цялата тази нервна кампания срещу растенията позатихна, а редиците им чувствително проредяха. Малко по-късно стана модерно да имаш по един-два обезвредени трифида в градината си. Разбра се, необходими са две години за възстановяване на смъртоносното жило, така че за да бъдат безопасни, ежегодно ги подрязваха и така осигуряваха огромно забавление за децата.
В умерения пояс, където човекът беше успял до една разумна степен да усмири всички форми на природата освен самия себе си, положението на трифидите се изясни напълно. Но в тропиците и по-специално в гъстите гористи местности те бързо се превърнаха в истинско бедствие.
Пътникът много лесно можеше да не ги забележи сред обикновените храсти и подлеса и в момента, в който попаднеше в обсега на отровното жило, то изхвърчаше. Даже за местните жители на тези райони беше трудно да различат неподвижния трифид, коварно спотайващ се между другите растения покрай горската пътека. Бяха необичайно чувствителни към всяко движение наоколо и беше много трудно да ги издебнеш неподготвени.
Борбата с тях в тези райони се превърна в сериозен проблем. Най-предпочитаният метод беше с изстрел да се откъсне върхът на растението, а с него и жилото. Туземците започнаха да носят дълги леки пръти с прикрепени на края криви ножове, които успешно използваха, ако смогнеха първи да нанесат удара, но ако трифидът успееше да се залюлее и така неочаквано да увеличи обсега на жилото си с още четири-пет фута, тези оръжия бяха абсолютно безполезни. Не мина много време и дългите пикообразни съоръжения бяха заменени с различни видове пушки, които посредством пружинен механизъм изстрелваха въртящи се дискове, кръстове или малки бумеранги от тънка стомана. По правило след около дванайсетия ярд те ставаха неточни, въпреки, че ако го уцелеха, можеха да отсекат стебло на трифид и от двайсет и пет ярда. Тези изобретения удовлетвориха и властите на които никак не се харесваше, че всеки мъкне огнестрелно оръжие, и населението — което намираше, че острите като бръснач стоманени снаряди са много по-евтини и леки от патроните и възхитително удобни за тих бандитизъм.
На други места продължаваха интензивните изследвания на природата, навиците и строежа на трифидите. Бяха направени сериозни експерименти, за да се установи в интерес на науката колко дълго могат да ходят и колко далеч могат да стигнат; дали имат предна част, или еднакво тромаво се движат във всички посоки; колко време трябва да държат корените си в земята; как реагират на наличието на различни химикали в почвата и огромно количество други въпроси както полезни, така и безполезни.
Най-големият екземпляр, забелязан в тропиците, достигаше десет фута2 височина. В Европа не беше забелязан нито един, който да надвишава осем фута, а най-често бяха малко над седем. Те явно лесно се адаптираха към различни видове климат и почва и очевидно нямаха друг естествен враг освен човека.
Други няколко доста очевидни особености обаче за известно време убягнаха от вниманието на хората. Трябваше например да мине доста време, преди някой да забележи необикновената точност, с която насочваха жилата си и че почти винаги се целеха в главата на жертвата. Както и никой в началото не обърна внимание на навика им да се навъртат около убитите. Причината се изясни едва когато се разбра, че те се хранят не само с насекоми, но и с месо. Жилото не притежаваше мускулна сила, с която да разкъсва плът, но беше достатъчно силно да издърпва късчета от разлагащото се тяло и да ги повдига до чашката върху стеблото.
Не се проявяваше интерес и към трите малки пръчици в основата на стеблото. Съществуваше някаква смътна идея, че имат нещо общо с размножителната система — система, към която ботаниците охотно причисляваха всички органи със съмнително предназначение, докато бъдат изучени и определени. Затова постепенно се стигна до извода, че внезапното им раздвижване и бързо барабанене по главното стебло е израз на някакво трифидно любовно чувство.