Най-после се измъкнахме и продължихме известно време пеша, като се оглеждахме за подходяща кола. Бяхме изминали някъде около миля, когато открихме това, което търсехме. Един пикап, който според плана, смътно започнал да се оформя в главата ми, щеше да ни бъде много по-полезен от една обикновена кола.
От два-три века насам в Кларкънуел се изработваха най-фини и точни инструменти. Малката фабрика, в която от време на време идвах по служба, беше приспособила вековния си опит и знания към новите нужди. Открих я лесно, а да се проникне вътре не беше никакъв проблем. Когато отново потеглихме, изпитвахме приятно чувство на сигурност, защото отзад в колата бяхме натоварили няколко превъзходни пушки, хиляди стоманени бумеранги и няколко предпазни шлема.
— А сега — за дрехи — предложи Джозела, когато тръгвахме.
— Временният план е открит за преоценка и корекции. Първо трябва да си намерим така нареченото pied-a-terre6, т.е. някое местенце, където ще можем да се съвземем и да обсъдим положението.
— Само не бар — запротестира Джозела. — За днес се наситих на барове.
— И аз, колкото и да е невероятно, и то при положение, че всичко е безплатно. Това, за което си мислех, е някой празен апартамент. Няма да е трудно да намерим такъв. Там ще можем да отпочинем и да начертаем в най-общи линии план за действие. Освен това ще има къде да прекараме нощта — или ако смятате, че специфичните обстоятелства все още не са разчупили оковите на условността, бихме могли да потърсим два апартамента.
— Мисля, че ще ми е по-добре, ако знам, че наблизо има някой.
— О’кей. Тогава операция номер едно ще бъде набавяне на мъжко и дамско облекло. За удобство може би ще трябва да се разделим, като и двамата много внимаваме да не забравим кой апартамент сме избрали.
— Д-да — каза не много убедено Джозела.
— Всичко ще бъде наред — уверих я аз. — Трябва да ви стане като закон да не говорите с никого и никой няма да се досети, че виждате. Забъркала сте се в предишната каша само защото сте била неподготвена. „В страната на слепците едноокият е цар.“
— О, да. Уелс е казал това, нали? Само че на края се оказва, че не е вярно.
— Цялата разлика е в значението, което влагате в думата „страна“ — в оригинала „patria“ „Caecorum in patria Luscus rex imperat omnis“ — един джентълмен, наречен Фулоний, римски класик, го е казал пръв. Май това е всичко, което се знае за него. Но тук няма организирана patria, няма държава. Тук има само хаос. Уелс е измислил народ, който се е приспособил към слепотата. Струва ми се, че това тук няма да стане. Просто не виждам начин.
— А какво мислите, че ще стане?
— И аз самият не знам повече от вас. Така или иначе, скоро ще разберем. Но по-добре да се върнем на нашия план. Докъде бяхме стигнали?
— До дрехите.
— А, да. Е, просто трябва да се пъхнете в някой магазин, да си вземете някоя и друга дреболия и да се измъкнете. Няма да срещнете трифиди в центъра на Лондон. Все още не.
— С каква лекота говорите за взимане на вещи.
— Съвсем не ми е толкова леко — признах си аз. — И не съм сигурен, че в случая това е добродетел — по-скоро просто навик. А упоритият отказ да се погледнат фактите в очите нито ще ни върне нещо, нито ще ни помогне. Струва ми се, че трябва да се опитаме да се възприемаме не като крадци на всички тези неща, а по-скоро като… като наследници по принуда.
— Да, предполагам, че е нещо такова — съгласи се компетентно тя.
Помълча известно време, а когато заговори отново, се върна на стария си въпрос.
— А след дрехите?
— Операция номер три — отговорих аз — е съвсем определено — вечеря.
Както очаквах, с намирането на апартамента нямахме много затруднения. Заключихме колата и я оставихме насред улицата пред един разкошен жилищен блок. Качихме се на третия етаж. Защо избрахме точно третия, не мога да кажа, освен че изглеждаше малко по-особен от останалите. Начинът на избор беше много прост. Чукахме или позвънявахме и ако някой отговореше, отминавахме нататък. След като бяхме подминали три врати, на четвъртата не получихме отговор. В резултат на едно по-силничко подпиране с рамо ключалката изхвръкна и ние бяхме вътре.
Лично аз никога не съм бил от тези, които имат навика да живеят в апартаменти с наем от по две хиляди лири годишно, но установих, че категорично има какво да се каже в тяхна полза. Предполагам, че интериорът е бил дело на елегантни млади хора, притежаващи изкусната дарба да съчетават добрия вкус с най-модното за момента — нещо, което струва безкрайно скъпо. Усетът за модерното беше най-характерното за този апартамент. Тук-там можеха да се видят някои истински derniers cris7, част от които безсъмнено (ако светът си беше живял по старому) щяха да се превърнат в манията на утрешния ден; други — обречени на забрава още в деня на създаването им. Общото впечатление беше като от изложба-базар с нейната нетърпимост към човешките слабости — една книга малко изместена от мястото си или с неподходящ цвят на обложката би съсипала цялото внимателно премислено равновесие в общата тоналност; както и човек, достатъчно неразумен да облече неподходящ костюм, седнал на неподходящия луксозен фотьойл или диван. Обърнах се към Джозела, която гледаше всичко това с широко отворени очи.