— Досетлив си. Както и да е. Не можех повече да живея на гърба на момичето, чийто беше апартаментът. Действително, трябваше да намеря някакви пари и затова написах книгата.
— Преписала си някаква книга? — предположих аз.
— Написах книгата — тя ме погледна и се усмихна. — Сигурно видът ми е страшно глупав, защото точно така ме гледаха всички, когато им казвах, че пиша книга. Имай пред вид, че книгата не беше много хубава — в смисъл, не като тези на Алдъс, Чарлз или хора като тях, но свърши работа.
Въздържах се да попитам за кой точно Чарлз става дума, а просто се осведомих:
— Искаш да кажеш, че я публикуваха?
— О, да, и ми донесе доста пари. Само правата за екранизация…
— Как се казва книгата? — запитах с любопитство.
— „Сексът е моето приключение“.
Ококорих се, а после се плеснах по челото.
— Джозела Плейтън, ама разбира се. През цялото време се мъчех да се сетя откъде ми е известно това име. И ти написа това нещо? — добавих недоверчиво.
Просто не можех да разбера как не се бях сетил по-рано. Снимката й можеше да се види навсякъде — между другото, доста слаба в сравнение с оригинала, който сега седеше срещу мен, — а книгата беше заляла книжарниците. Две големи обществени библиотеки я забраниха, предполагам, само заради заглавието. След това успехът й беше осигурен и броят на продадените екземпляри нарастваше с космическа скорост. Джозела хихикаше. Радвах се да чуя смеха й.
— Божичко — каза тя. — В момента приличаш на роднините ми.
— Не мога да ги виня.
— Ти чете ли я?
Поклатих глава. Тя въздъхна.
— Колко смешни са хората. Вие знаете само заглавието и рекламата и вече сте шокирани. А в действителност това е едно съвсем безобидно книжле. Смесица от псевдожитейска опитност и розов романтизъм, подправен тук-там с изчервяванията на ученичка. Но заглавието беше добра идея.
— Зависи какво разбираш под „добра“. И ти постави под него истинското си име?
— Това — съгласи се тя — беше грешка. Издателите ме убеждаваха, че така ще бъде много по-добре за рекламата. За себе си, разбира се, те бяха прави. За известно време станах доста популярна — да знаеш как се смеех вътрешно, като гледах как по ресторанти и други обществени места хората замислено ме наблюдаваха — толкова трудно им беше да вържат това, което виждаха, с това, което си бяха представяли. Много хора, от които въобще не се интересувах, започнаха редовно да се отбиват в апартамента и за да се отърва от тях, и защото вече бях доказала, че не съм принудена да се прибирам, върнах се у дома. И все пак книгата поразвали живота ми. Защо хората така буквално приемат заглавието? Струва ми се, оттогава си изработих едно поведение на самоотбрана към личности, които не харесвам, а тези, които исках да харесвам, бяха или уплашени, или шокирани. Но най-досадното е, че книгата даже не беше порочна — тя просто беше шокиращо глупава и разумните хора трябваше да го разберат.
Тя замълча и се замисли. Хрумна ми, че разумните сигурно са решили, че и авторката на „Сексът е моето приключение“ е шокиращо глупава, но се въздържах от изказвания. Всеки е правил младежки щуротии, за които по-късно го е срам да си спомня, но хората някак си отказват да прощават младежките щуротии, които са се превърнали във финансов успех.
— Като че всичко се обърна срещу мен — оплака се Джозела. — Започнах да пиша друга книга, с която смятах да балансирам нещата, но се радвам, че никога няма да я завърша — много е остра.
— С не по-малко смущаващо заглавие? — запитах аз.
Тя поклати глава.
— Щеше да се нарича „Тук изоставената“.
— Да, съвсем очевидно, това не притежава пикантността на първото. Цитат ли е?
— Да — кимна Джозела. — Мистър Конгрийв. „Тук изоставената Дева си отдъхва от любов.“
— О… ъ-ъ-ъ — казах аз и за известно време останах замислен. — А сега — предложих — мисля, че е крайно време да нахвърляме някакъв план за действие. Какво ще кажеш първо да споделя някои свои наблюдения?
Излегнахме се в две супер удобни кресла. Машината за кафе и двете чаши бяха между нас, поставени върху ниската масичка. В малката имаше cointreau8. Тя беше на Джозела. Плутократски скъпото стъклено кълбо с безценния коняк на дъното беше мое. Джозела изпусна струйка дим, отпи от чашата си и наслаждавайки се на аромата, каза:
— Чудя се, дали отново някога ще вкуся пресни портокали?… О’кей, казвай.
— Няма смисъл да си затваряме очите пред фактите. Трябва да изчезваме в най-скоро време. Ако не утре, то най-късно в други ден. Вече сама можеш да видиш какво ще стане тук. Засега в резервоарите все още има вода. Но скоро тя ще се свърши. Целият град ще завони като помийна яма. По улиците вече има доста трупове. С всеки изминал ден те ще се увеличават. — Забелязах как Джозела потрепера. Разглеждайки нещата в общ план, за момент забравих, че в случая тя беше лично засегната. Побързах да продължа: — Това означава тиф, холера и един господ знае още какво. Непременно трябва да се измъкнем, преди да е избухнало нещо подобно.